— Посвири ми — рекох аз и запях.
Лирата следваше гласа ми с тембър, който правеше фразите наистина мелодични. Когато спрях да пея, пламъците бяха ниско в огнището и луната се беше скрила. Очите на Хермес пламтяха като тъмни скъпоценни камъни. Бяха черни и издаваха наследена от най-старите богове сила и власт. За пръв път се замислих колко странно беше това разделение на олимпийци и титани, след като Зевс беше роден от родители титани и дядото на Хермес беше титанът Атлас. Във вените ни течеше една и съща кръв.
— Знаеш ли как се казва този остров? — попитах аз.
— Че какъв бог на пътешествениците ще съм, ако не знам всички места по света?
— Е, и?
— Казва се Еея.
— Еея…
Меки галещи звуци като от размахани криле в падащ мрак.
— Но ти го знаеш — взря се Хермес в мен.
— Разбира се. Мястото, където баща ми е доказал лоялността си към Зевс. В небето над този остров той е победил титански гигант и е потопил земята в кръв.
— Колко странно, че от толкова много острови баща ти те е изпратил точно на този.
Хермес ме подпитваше, за да научи тайните ми. Преди бих го засипала с обяснения, ала вече бях друга и тъй като не му бях длъжна с нищо, щях да отговарям само на въпросите, на които пожелаех.
Станах и го изгледах с жълтите си като речни камъни очи.
— Защо си сигурен, че баща ти не е прав за моите отрови? И че не бих могла да те упоя след миг?
— Не твърдя това.
— Но имаш смелост да останеш тук.
— О, да.
И ето как станахме любовници.
През следващите години Хермес често долиташе по здрач. Носеше божествени деликатеси — откраднато от складовете на Зевс вино и пресладък мед от планината Хибла, където пчелите пият само мащерка и липа. Разговорите ни бяха истинско удоволствие, както и съвкуплението ни.
— Ще ми родиш ли дете? — веднъж попита той.
Засмях се.
— Не. Никога. Никога.
Хермес не се обиди. Той обичаше прямотата и не притежаваше капка уязвимост. Питаше само от любопитство — в природата му беше заложено да търси отговори и да открива слабостите на другите. Искаше да провери сантименталността ми, ала моята романтичност се беше изпарила. Не мечтаех за него денем, не шептях името му нощем. Не ми беше съпруг, а камо ли приятел. Той беше отровна змия, аз също, и ето защо се спогаждахме.
Хермес ми носеше вестите, които не можех да науча. Той обикаляше земята надлъж и шир и попиваше всички клюки. Знаеше на кой пир е бил Главк. Докъде е млякото в колхидските фонтани. Описа ми и наметалото на Еет от боядисана леопардова кожа. Брат ми бил добре, имал бебе от смъртна жена и още едно на път да се роди. Пазифая все така управлявала Крит с отварите си и междувременно народила цяла пасмина от момчета и момичета на мъжа си. Персей стоял на Изток и съживявал мъртвите чрез магии с кръв. Майка ми преодоляла мъката и си прибавила титлата Майка на магьосници, с която се перчела пред лелите ми. Смеехме се на божествените новини и когато Хермес си тръгваше, аз си казвах, че тези случки не бяха разказвани случайно, а за контраст с мръсните ми нокти, тежкия мускусен мирис на лъвицата и прасетата, които чакаха за храна и почесване по гърба. А и да не забравяме, че му се бях отдала като една свенлива девица. Е, не бях свенлива, но останалото беше истина.
Разпитах го за местоположението на Еея, колко далеч е от Египет, Етиопия и други интересни места. Поинтересувах се за гневните изблици на баща ми, за имената на племенниците и племенничките си и за новите империи по света. Той отговори на всички въпроси, но когато го попитах далеч ли съм от цветята, с които бях преобразила Главк и Сцила, само се изсмя. Защо се смееш? Да не мислиш, не ще наостря ноктите на лъвицата, за да разкъса Сцила?
— А какво стана с прикования на скалата титан Прометей? — попитах с възможно най-небрежен тон. — Как е той?
— Ами… кълват дроба му всеки ден.
— Все още? — Така и не разбирах защо всяка помощ за смъртните разгневяваше толкова Зевс.
— Как мислиш, кой дарява повече — щастливият или нещастният човек? — попита Хермес.
— Щастливият.
— Съвсем не. Щастливият е твърде улисан и не смята, че дължи каквото и да е на другите. Но остави го да зъзне, убий жена му, осакати детето му и той ще подложи на лишения семейството си, за да ти купи снежнобяло сукалче. Стига да може, ще ти подари сто.
— Но ще трябва да му се отблагодариш, тъй като това няма да продължава безкрай.
— Нямаш представа колко дълго може да продължи. Е, накрая може да му се отблагодариш с нещичко. Той ще бъде отново щастлив и така всичко отначало.