— Значи олимпийците прекарват времето си в търсене на начини, които да направят хората нещастни.
— Няма справедливост. Баща ти много го бива в това. Способен е да срине до основи цяло село, за да се сдобие с още една крава.
Претрупаните олтари на баща ми винаги ме бяха възмущавали. Обърнах се, за да скрия пламналото си лице.
— Мини някой път покрай Прометей, за теб е лесно, нали летиш. Занеси му нещо.
— Защо да минавам?
— За да отбележиш първото добро дело в безпътния си живот! Не ти ли е интересно какво ще изпиташ?
Той се засмя и аз не повторих молбата си. Все пак беше син на Зевс и винаги олимпиец. Позволяваше ми да му задавам въпроси, тъй като това го забавляваше, но, рано или късно, можеше да му омръзне. Може да научиш усойницата да яде от ръката ти, но не можеш да й отнемеш страстта да хапе.
Пролетта премина в лято. Една вечер, както седяхме и пиехме вино, аз се престраших да попитам за Сцила.
— Очаквах с нетърпение да поговорим за нея — блеснаха очите му. — Какво искаш да знаеш?
Нещастна ли е? Той би се изсмял на такъв сълзлив въпрос. И с пълно право. Магьосничеството, островът, лъвицата, всичко това беше последица от нейното преобразяване. Би било неискрено, ако покажех съжаление за обрата в живота ми.
— Не знам какво й се е случило, след като се гмурна в морето. Знаеш ли къде е?
— Не е далеч оттук. На около ден път с обикновен кораб. Харесала си е някакъв пролив. От едната страна има водовъртеж, който поглъща кораби с риби, а от другата — скала с пещера, в която да крие главата си. Ако корабът се измъкне от водовъртежа, отива право в устата й. Изяжда моряците — по шест наведнъж, а ако гребат бавно, по дванайсет наведнъж. Някои се бият с нея, но от писъците можеш да се досетиш какво им се случва.
Застинах. Бях си я представяла да плува надълбоко и да гълта студени калмари. Винаги беше искала да господства и да прави всички около себе си нещастни. И ето че се беше превърнала в зъбато вилнеещо и безсмъртно чудовище.
— Никой ли не може да я спре? — попитах аз.
— Зевс и баща ти могат, но не желаят. Чудовищата са благодат за боговете. Представи си само молитвите, които нещастните люде им отправят!
Онемях от ужас. Моряците — такъв беше някога и Главк, — тези бедни, отчаяни и обезумели от страх хора изчезваха завинаги в зейналата й паст. Аз също бях замесена…
Хермес ме наблюдаваше с вирната като на любопитна птица глава. Чакаше реакцията ми. Щях ли да се размекна и да се разридая, или щях да се държа като безжалостна харпия? Той очакваше или едното, или другото, за да може да предизвиква смях с историята, която вече беше готов да разнася по света.
Погалих главата на лъвицата в краката ми. Тя никога не спеше, когато Хермес беше у дома. Очите й бяха притворени, ала бдителни.
— Сцила винаги е била ненаситна — рекох аз.
Хермес се усмихна. Кучка с камък вместо сърце.
— Ще ти разкажа за пророчеството, което чух за теб от една стара, вече напуснала храма гадателка.
Умът му беше доста пъргав и бях свикнала на бързото преминаване от една на друга тема.
— И как го чу? Случайно минаваше, когато тя говореше за мен?
— Разбира се, че не. Дадох й инкрустирана златна чаша, за да ми разкаже всичко за Цирцея, дъщеря на Хелиос и магьосница на Еея.
— И?
— Мъж с моя кръв на име Одисей ще дойде на острова.
— И после?
— Това е всичко.
— Голямо предсказание, няма що!
— Жалко за златната чаша.
Както споменах, аз не бленувах за Хермес и не свързвах по никакъв начин моето име с неговото. Вечер лягахме, а в полунощ, когато вече го нямаше, аз ставах и отивах в гората. Лъвицата често вървеше с мен. Нощните разходки ми доставяха огромно удоволствие — хладният въздух, влажните листа в краката ми и цветята, които берях.
Все още търсех цветето, което наистина исках. Хермес нямаше нищо общо с това и не биваше нито да ме съпровожда, нито да знае за намеренията ми. Това цвете беше мое.
Не взех факла. Очите ми светеха в мрака по-добре и от очите на бухал. Вървях под тъмните сенки на дърветата, през тихите овощни градини, през дъбравите и шубраците, по пясъка и скалите. Птиците и зверовете спяха. Чуваха се само ветрецът между листата и дишането ми.
Беше се скрило сред падналите листа, зад папратите и гъбите: голямо колкото нокът и бяло като мляко. Кръвта на гиганта, разплискана в небето от баща ми. Корените — черни, дебели, с мирис на сол и метал — се държаха здраво за земята. Успях да го откъсна и се замислих за име. Нарекох го моли или корен на древния език на боговете.