О, татко, да знаеш само с какъв дар си ме дарил! Това цвете, толкова нежно, че може да изчезне под нозете ми, крие непобедимата сила на апотропей4, който предотвратява злото, унищожава проклятия, предпазва и закриля от опустошения. То е боготворено заради своята чистота. Защитник от всички беди.
Островът ми процъфтяваше. По стените на къщата пълзяха цветя и уханието им изпълваше стаите. Вече не се страхувах и оставях кепенците отворени. Правех онова, което обичах. Ако ме питате, аз бях щастлива.
Макар да помнех: завинаги в зейналата й паст… аз също съм замесена…
Девета глава
В ранното утро слънцето грееше над дърветата и аз берях анемонии за украса на дома ми. Прасетата сумтяха и мляскаха. Един шопар започна да грухти и да се перчи. Погледнах го и казах:
— Вчера забелязах как разплискваш водата в потока, а онзи ден нарочената от теб свиня те отпрати с ухапано ухо. Дръж се прилично!
Шопарът изпръхтя в калта, пльосна се по корем и се укроти.
— И когато ме няма ли говориш на прасетата? — попита Хермес.
Беше готов за път — с мантия и широкопола шапка над очите.
— Предпочитам да мисля обратното. Къде си тръгнал в ранното утро?
— Всеки момент на острова ще пристигне кораб. Вероятно искаш да знаеш подробности.
— Да. Какъв е корабът?
Той се усмихна — доставяше му удоволствие да ме дразни — и попита:
— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?
— Да имаш да взимаш! Предпочитам те нощем.
Хермес се засмя и изчезна.
Допусках, че Хермес ме наблюдава, затова продължих със сутрешните си занимания все едно нищо не е било, но усещах силно напрежение и изгарях от любопитство. Кораб. Кораб, който беше важен за Хермес. Кой ли пристигаше?
Корабът изплава от бляскавото огледало на вълните чак подир обяд. Той беше десет пъти по-голям от лодката на Главк и отдалеч се виждаше, че е много красив: с лъскава боя и с голям вирнат нос. Моряците натискаха ритмично греблата сред застиналия въздух и се приближаваха право към мен. Усетих познатата буца в гърлото си. Те бяха смъртни.
Пуснаха котвата, от ниската страна на кораба слезе един мъж и загази към брега. Тръгна покрай гората и намери тясната пътека, виеща се сред акантусите, лавровите дръвчета и бодливите шубраци. Изгубих го от очи, но знаех накъде води пътеката. Изчаквах.
Мъжът спря за миг, когато видя лъвицата. Коленичи пред мен с изправени и опънати рамене и веднага го познах. Беше остарял и с повече бръчки, но беше той. Главата му беше все така обръсната и очите все така ясни. От всички смъртни боговете запомнят неколцина. Логично, нали? Докато научим имената ви, вие сте вече мъртви. Трябва да сте метеори, за да оставите трайни следи в съзнанието ни. Колкото и да сте добри, за нас сте пепелта и прахта, в които се превръщате.
— Извинете за безпокойството, достопочтена…
— Все още не си ме обезпокоил — прекъснах го аз. — Стани, моля.
Дори да беше забелязал гласа ми на смъртна, мъжът не го показа и се надигна — не много грациозно заради едрото си тяло, но пък с лекотата на порта със смазани панти. Очите му срещнаха моите, без да мигнат. Боговете не го плашеха. Нито пък магьосниците.
— Какво е довело храбрия Дедал до моите брегове?
— За мен е чест, че ме познаваш. — Гласът му беше спокоен и уверен, топъл и настоятелен като западния вятър. — Аз съм пратеник на сестра ти. Тя очаква дете и времето й наближава. Моли да присъстваш на раждането.
Вперих очи в него.
— Сигурен ли си, че си на правилното място? Със сестра ми никога не сме се обичали.
— Не ме изпраща, за да прося обичта ти.
Бризът донесе уханието на липа и калната воня на прасетата.
— Знам, че сестра ми е родила половин дузина деца, и то много лесно. Не може да умре при раждане, а и децата й благоденстват заради силата на кръвта й. Защо съм й аз?
Той разпери силните си мускулести ръце.
— Съжалявам, ала повече не мога да кажа. Помоли ме да ти съобщя, че няма кой друг да й помогне. Има нужда от твоите и ничии други умения.
Това означаваше, че Пазифая беше научила за магьосническите ми способности и искаше да се възползва от тях. Първото хубаво нещо, което чувах от нея.
— Сестра ти също каза, че въпреки изгнаничеството е получила разрешението на баща ви да я посетиш.
Замислих се. Много странно — толкова ли беше важно, че дори беше разговаряла с баща ни? И ако й трябват магии, защо не извика Персей? Тук имаше нещо съмнително. Що за молба беше това? Та аз не представлявах никаква заплаха за нея…