Изпитах любопитство, но и нещо повече. Имах възможност да й покажа променената Цирцея. И ако това беше капан, тя не можеше да ме улови. Вече не.
— Много се радвам, че ще изляза най-сетне от този ужасен затвор.
Заобикалящите ни терасовидни хълмове блестяха на пролетното слънце. Дедал не се усмихна и рече:
— Има още нещо. Пътят ни минава през пролива.
— Какъв пролив?
Отговорът беше изписан в тъмните кръгове под очите му и в неприкритата тъга.
— Онзи, който Сцила обитава? — попитах с пресъхнало гърло.
Той кимна.
— Тя ли ти нареди да минеш оттам?
— Да.
— Колко моряци изгуби?
— Дванайсет. Не бяха достатъчно бързи.
Как можах да забравя какво представлява сестра ми! Тя никога не молеше за помощ. Използваше камшик за постигане на желанията си. Виждах я как се смее и се надува пред Минос: Цирцея е една глупава смъртна.
Мразех я повече от всякога. Каква жестокост от нейна страна! Искаше ми се да затръшна вратата на къщата зад себе си и да заявя: Няма да стане, Пазифая. Намери си друга глупачка. Но тогава щяха да умрат още шест или дванайсет мъже. А дали щяха да останат живи, ако тръгнех с тях? Не знаех магии за отблъскване на чудовища. Видеше ли ме, Сцила щеше да се разяри и върху нещастниците щеше да се излее още повече гняв.
Дедал ме гледаше с посърнало лице. Далеч зад него колесницата на баща ми се гмурна в морето. Астрономите следяха залеза и се надяваха, че изчисленията им ще бъдат точни. Кокалестите им колене трепереха при мисълта за надвисналата над главите им секира.
Взех малко дрехи и торба с билки. Лъвицата щеше да се грижи за себе си. Казах „Готова съм“ и тръгнах.
За пръв път виждах такъв кораб. С изрисувани вълни, скачащи делфини и разперил пипала октопод на кърмата. Вдигнаха котвата, а аз се приближих до статуята на носа — младо момиче в рокля за танци. Очите й изразяваха радостно учудване, устните бяха полуотворени, а косата се стелеше по раменете. Малките ръце бяха сключени на гърдите и тя стоеше на пръсти, сякаш очакваше първите звуци на песен. Беше като жива — къдриците, диплите на дрехата, всеки детайл беше изпипан и имах чувството, че ще тръгне към мен. Но истинското чудо беше, че във фигурата се долавяха и черти от нейната същност — умният й поглед беше устремен, а изражението решително. Личаха вълнението и невинността й — неподправени и трогателни като зелена морава на зазоряване.
Знаех кои ръце я бяха изваяли. Чудо в света на смъртните, така нарече брат ми Дедал. Затова и скулптурата беше чудо. Красивите детайли нямаха край — трапчинката на брадичката, облият глезен, младежкото излъчване.
Чудо, но и послание. Израснах в краката на баща ми и познавах перченето и самохвалството. Друг цар би пазил тази скъпоценност в най-охраняваната зала на палата си. Минос и Пазифая я бяха поставили на носа на кораба, изложена на слънцето и на солта, на пиратски нападения, чудовища и морски стихии. Сякаш искаха да кажат: Какво толкова! Притежаваме още хиляда такива, че и майстора им!
Чух сигнала за тръгване, моряците заеха местата си на пейките, корабът се заклати, понесе се сред вълните и островът започна да се отдалечава.
Моряците бяха трийсет и осем. На кърмата обикаляха петима стражи със златисти доспехи и наметала. Носовете им бях обезформени от многобройни счупвания. Спомних си, че Еет им се присмиваше: Разбойниците на Минос, издокарани като принцове. Гребците бяха подбрани от мощната военна флота на Кносос — грамадни мъжаги, в чиито ръце греблата приличаха на клечки. Останалите моряци се движеха чевръсто, докато вдигаха специалното платно, което предпазваше от слънцето.
Групата смъртни на сватбата на Минос и Пазифая беше мълчалива и сдържана. Всички си приличаха като листа на дърво. Но тук, под небето, всяко лице беше различно — имаше груби и гладки, брадати, с гърбави носове и с тесни брадички, с белези и ожулвания, с бръчки и лизнати кичури коса. Един от моряците беше увил врата си с мокра кърпа срещу горещината, друг носеше направена от деца гривна, а трети имаше глава като на червенушка. Премаля ми, когато осъзнах, че това е една малка частица от родените по света хора. Да се чудиш как съществува това безгранично разнообразие от лица и умове! И как светът не полудява!
— Искаш ли да седнеш? — попита Дедал.
Беше ми приятно да гледам спокойното му лице. Не беше красавец, ала чертите му бяха привлекателно мъжествени.
— Предпочитам да стоя. — Посочих фигурата на носа и добавих: — Красива е.