Той наведе глава. Беше свикнал да чува комплименти.
— Благодаря.
— Би ли ми казал защо сестра ми те държи едва ли не като затворник в палата?
Попитах, тъй като забелязах, че когато се качихме на кораба, най-едрият от стражите го претърси доста грубо.
— Минос и Пазифая мислят, че не съм… благодарен за гостоприемството им — усмихна се той.
Неслучайно Еет беше споменал, че Пазифая го държи непрекъснато под наблюдение.
— Можеше да им избягаш по пътя.
— И не само. Но Пазифая има нещо мое, което никога няма да оставя.
Чаках да сподели още нещо, но Дедал замълча с ръце на перилата. Кокалчетата му бяха ожулени, а пръстите — в светли белези, сякаш бяха боравили със счупено стъкло или строшено дърво.
— Видя ли Сцила в пролива?
— Скалата не се виждаше заради мъглата и пръските от вълните, а и тя се движеше много бързо. Шестте й глави ни нападнаха два пъти. С дълги колкото крак зъби.
Забелязах следите от петна кръв по измитата палуба. Това беше останало от дванайсет погубени живота. Стомахът ме сви от силното чувство на вина, което Пазифая искаше да изпитам.
— Аз преобразих Сцила в това, което е. Затова съм в изгнание и затова сестра ми те е накарала да минеш по този опасен път.
Очаквах да ме погледне с отвращение и дори с ужас, ала той кимна и рече:
— Знам. Тя ми каза.
Това се очакваше, тъй като сърцето й беше отровно и искаше да ме изкара престъпник, а не спасител. Но ето че дойде моментът на истината.
— Има нещо, което не разбирам — заявих аз. — Сестра ми може да е жестока, но не е глупава. Защо те е изпратила на тази опасна мисия?
— Сам си го заслужих. Забранено ми е да говоря повече, ала когато пристигнем в Крит, ти сама ще разбереш. — След кратко колебание Дедал попита: — Дали не знаеш някакъв начин да се измъкнем от Сцила?
Слънцето беше опърлило и последните облачета. Моряците се бяха задъхали въпреки платното балдахин.
— Ще опитам.
Корабът се носеше, а ние мълчахме до устременото напред момиче на носа.
През нощта спряхме на бряг с тучна буйна растителност. Умислените и потиснати от лоши предчувствия мъже насядаха около огъня. Чуваха се само шепотът им и плискането на виното, докато го подаваха един на друг. Никой не искаше да заспи с мисълта за утрешния ден.
Дедал ми даде рогозка за нощта, ала аз не можех да лежа в близост до тези неспокойни и угрижени хора.
Бях свикнала с моя остров и ми беше странно да вървя по чужди пътеки. Очаквах да видя горичка, а се натъквах на гъсти шубраци с елени. Вместо да срещна прасета, насреща ми заставаше озъбен язовец. Горите бяха по-ниски от моите, земята по-равниста, а цветята доста разнообразни. Сред дърветата забелязах горчив бадем и разцъфнала череша и пръстите ме засърбяха да събера малко от напиращата им сила. Откъснах един мак само за да се полюбувам на червения му цвят. Усещах туптенето на черните семенца. Хайде, направи магия!
Мислех единствено за Сцила и се опитвах да си я представя: шест глави, дванайсет провиснали крака… Образът ми се изплъзваше и виждах старата Сцила от палата — кръгло хилещо се лице, извита като лебедова шия китка и леко наклонена към сестра ми брадичка, докато й шушне поредната клюка. До тях — брат ми Персей, който навива косите на Сцила около пръста си със самодоволна усмивка. Тя го удря по рамото и плясъкът отеква в залата. Двамата често се смееха, тъй като обичаха да са център на внимание, а аз се чудех защо сестра ми, която допускаше единствено Персей до себе си, ги гледаше с усмивка и не се дразнеше.
Мислех си, че бях живяла в палата като сляпа мишка, но с времето изплуваха все повече и повече подробности. Зелената роба, която Сцила обличаше на специални събития, и сребърните й сандали с лапис лазули на каишката. На върха на фуркета, с който вдигаше косата си, имаше златна котка. Май беше подарък от… Тива, Египет. От някакъв обожател, вероятно бог с глава на звяр. Къде ли беше тази дрънкулка? Може би нейде на брега, до изоставените й дрехи.
Стигнах до възвишение с черни тополи. Обиколих набръчканите стволове и видях един, белязан от гръмотевица. Овъглената рана сълзеше. Докоснах прегорелия сок и усетих стаената му сила. Съжалих, че нямам съд, в който да го запазя, и кой знае защо в този миг се сетих за Дедал, за този достоен и пламенен мъж.
Какво беше това, което той не би оставил? Когато спомена за него, говореше много внимателно, с премислени и подбрани като плочките на фонтан думи. Вероятно любовница… Някоя красива прислужница от двореца или някой млад хубавец? Сестра ми би подушила подобна интрига още в зародиш. Може и да ги беше пратила в леглото му като кукичката, която лови риба. И все пак Дедал не ми приличаше на наскоро влюбен, нито пък на мъж със залепена до него съпруга. Не си го представях с някой друг, а сам и свободен.