Сцила блъскаше скалите и виеше от гняв, докато мъглата я скри от нас. Облегнах се на мачтата. Дрехите ми се смъкнаха от раменете и кожата ми запламтя. Магията изчезна и аз отново бях Цирцея.
— Богиньо! — промълви Дедал и коленичи.
Всички моряци го последваха. Лицата им — груби, изнурени, белязани, брадати и изгорели от слънцето — бяха бледи и слисани. Тук-там имаха синини и рани от въргалянето по палубата. Пред очите ми все още беше Сцила с нейните зейнали усти и празни очи. Тя не ме позна. Не ме взе и за Персей. Умът й беше изличен и нали бях временно бог, аз веднага го разбрах.
— Докато сме живи, всеки ден ще принасяме жертви в твоя чест — заговори Дедал. — Ти ни спаси. Помогна ни да прекосим пролива.
Моряците замълвиха молитви с вдигнати ръце и разперени длани, някои долепиха чела на палубата така, както правеха на Изток, и по този начин изразиха своята благодарност и преклонение.
— Само да знаете колко грешите — подхванах със свито гърло. — Не друг, а аз съм майсторът на това чудовище. Преобразих я от суета и от наранена гордост. А вие ми благодарите! Дванайсет от вас загинаха и кой знае колко още ще последват. Дадох й най-силното биле. Разбрахте ли ме, смъртни?
Думите ми прорязаха въздуха.
— Никога няма да се отърва от нея. Тя не може да се промени и да стане старата Сцила. Никога. Ще ви погубва, докато свят светува. Затова хващайте греблата и да не чувам наивните ви благодарности, че ще съжалявате.
Мъжете се надигнаха и тръгнаха към греблата с несигурна, олюляваща се стъпка. Небето беше безоблачно и горещината тегнеше. Свалих наметалото. Исках слънцето да ме изпепели.
Десета глава
Три дни стоях на носа на кораба. Не спряхме на островите по пътя и моряците гребяха на смени, като спяха на палубата. Дедал поправи перилата и се включи в гребането. Беше винаги учтив, предлагаше ми храна, вино и постелка, но не седеше до мен, за да си говорим. Друго не биваше и да очаквам, след като го бях заляла с гнева си все едно бях баща ми. Провалих всякаква възможност да се сближим.
На седмия ден преди обяд стигнахме в Крит. Слънцето сипеше палещи лъчи върху кораба и палубата пареше. На пристанището имаше баржи от Микена, финикийски търговски кораби и египетски галери, срещаха се хити, етиопци и хеспериди. Минос знаеше много добре, че всички търговци се стремят да привлекат богатия град Кносос за свой клиент. За кейовете се плащаше такса и бяха широки и удобни. Хановете и бордеите също бяха собственост на Минос и в ръцете му се стичаше река от злато и скъпоценни камъни.
Пуснахме котва на първия кей, който беше за царски кораби. Олелията беше голяма — по доковете тичаха мъже, викаха и товареха корабите със стока. След като разговаря с управителя на пристанището, Полидамас се обърна към мен и Дедал:
— Трябва веднага да ме последвате.
Огромните, излъскани от безброй забързани стъпки варовикови стълби трептяха от маранята. Покрай нас минаваха слуги и благородници, до един със загорели голи рамене. На върха блестеше палатът на Кносос. Останали без дъх, най-сетне стигнахме и прекрачихме прага. Ослепителната светлина изчезна. Потънахме в хладен полумрак. Като на всички несмъртни, моите очи не се нуждаеха от привикване. Тутакси бях слисана от красотата на двореца, която беше по-неописуема и отпреди. Той приличаше на пчелен кошер — всеки коридор водеше до зала с изящна украса и всяка зала водеше до следващата зала. През прозорците струеше слънчева светлина. На великолепните фрески бяха изобразени делфини, засмени жени, момчета, които беряха цветя, и широкоплещести бикове с насочени рога. В облицованите с плочки павилиони пръскаха фонтани и слугите подтичваха покрай колоните от червен хематит. Над всяка врата висеше лабрис — двойната брадва, символ на Минос. Той беше подарил на Пазифая огърлица с лабрис за сватбата. Тя я беше хванала с два пръста все едно държеше червей и вместо нея в тържествения ден на врата й висеше собствената й огърлица от оникс и кехлибар.
Полидамас ни поведе през лъкатушещите коридори към покоите на Пазифая, където прозорците бяха със завеси и небето не се виждаше, ала цареше още по-голям разкош — картини в охра и синкав цвят на окислена мед, златни факли, незагасващи огнища и майсторски вдълбани оберлихти, през които едва се процеждаше светлина. Те вероятно бяха дело на Дедал — Пазифая не обичаше да бъде наблюдавана от баща ни.
Полидамас спря пред изрисувана с цветя и вълни врата.
— Стаята на царицата — обяви той и почука.