Стояхме в тихия сумрачен коридор. Не чувах нищо зад тежката врата, но долавях дишането на смутения Дедал.
— Обидих те и съжалявам за това — промълви той. — Още повече съжалявам за това, което ще видиш вътре. Бих искал да…
Вратата се отвори. Пред нас застана задъхана прислужница. Косата й беше вдигната високо в критски стил.
— Царицата ражда… — подхвана тя, но гласът на сестра ми я прекъсна.
— Дойдоха ли?
Пазифая лежеше на лилав диван в средата на стаята. Кожата й лъщеше от пот, а коремът й стърчеше нелепо като тумор в слабото тяло. Бях забравила ослепителната й красота. Дори болките не й пречеха да дава нареждания, да привлича внимание и да изсмуква като пиявица всичко от всички около себе си, докато ги остави без капка кръв. Тя най-много приличаше на баща ни.
— Дванайсет мъртви — рекох аз и се приближих. — Дванайсет души жертва на лекомислието и суетата ти.
Тя се подсмихна и се надигна, за да ме посрещне.
— Не бих пропуснала възможността Сцила да ти отмъсти! Опита да я преобразиш в предишната Сцила, нали? — Пазифая се засмя, когато видя изражението ми. — Знаех си аз! Направи чудовище и не спираш да се измъчваш от угризения. Съжалявам, нещастни смъртни, че ви причиних такава беда!
Сестра ми беше както винаги безмилостно жестока. И по-добре — така ми спестяваше всякакви колебания.
— Не аз, а ти им я причини! — възразих аз.
— Уви, не можа да ги спасиш. Поплака ли си, докато гледаше как умират?
Наложих си да не избухна и отвърнах:
— Не съм видяла как умират. Дванайсетте мъже вече бяха загинали.
— Няма значение. Тепърва ще загиват още и още. — Тя потупа брадичката си с пръст. — Колко моряци според теб ще умрат за една година? Сто? Или хиляда?
Като острозъба норка сестра ми опитваше да ме нарани и да наложи властта си така, както постъпваше с наядите в палата на Океан. Но аз си бях самонанесла толкова рани, че изобщо не можеше да ме уплаши.
— Пазифая, така, както ми говориш, надали ще получиш помощта ми.
— Помощ от теб?! Та аз те измъкнах от жалкото ти островче, където спиш с глигани и лъвове. Е, всякак е по-добре след оня калмар Главк!
— Щом нямаш нужда от мен, с удоволствие ще се върна на жалкото си островче.
— Шегувам се, сестро, не бъди толкова кисела. Заслужаваш похвала — измъкнала си се от Сцила! Знаех си, че е по-добре да извикам теб, а не оня фукльо Еет. И престани да гледаш печално. Заделила съм достатъчно злато за семействата на загиналите.
— Златото не връща мъртвите.
— Личи ти, че не си царица. Повярвай ми, че повечето семейства ще предпочетат златото. Имаш ли други…
Тя не можа да довърши въпроса. Изстена и заби нокти в разкървавената и насинена ръка на коленичилата в краката й прислужница.
— Всички вън! Тук няма място за вас! — извиках аз на слугите.
Изпитах задоволство от мигновеното им подчинение и се обърнах към Пазифая:
— Казвай сега.
— Не знам какво да правя. Боли ме дни наред и бебето дори не се смъква. Трябва някак да го извадим.
Сестра ми вдигна робата си и по издутия й корем се застелиха вълни.
Нямах почти никакъв опит в раждането. Не бях присъствала, когато майка ми или сестрите ми бяха раждали, но бях чувала някои неща.
— Опита ли на колене?
— Разбира се! — Пазифая изпищя от поредната контракция. — Родила съм осем деца! Трябва да измъкнем това проклето нещо!
Извадих обезболяващото биле.
— Ти ум имаш ли?! Няма да ме приспиваш! Дай ми биле от върбова кора.
— То е за главобол, а не за операция.
— Дай ми го!
Подадох й шишенцето, тя го изпи и се обърна към Дедал, който стоеше до вратата и не помръдваше:
— Взимай ножа!
— Не бъди неразумна. Нали искаше да дойда, използвай ме.
Смехът й беше ужасяваш.
— Мислиш ли, че ти имам вяра? Дедал трябва да го направи, той знае как. Нали, майсторе? Ще кажеш ли каквото трябва на сестра ми, или ще бъде изненада?
— Аз ще се заема — рече Дедал и взе острия като бръснач нож от масата. — Това е моя задача.
Пазифая стисна китката му.
— Не забравяй какво ще направя, ако решиш да се измъкнеш!
Той кимна, но за пръв път забелязах искра на гняв в очите му.
Сестра ми прокара нокът в долната част на корема си, посочи червената следа и каза:
— Ето тук.
Беше горещо и задушно. Ръцете ми лепнеха от пот. Не знаех как Дедал успява да държи ножа, без ръката му да трепери. Когато заби върха му, рукна червена и златна кръв. Той стискаше зъби и режеше бавно и внимателно, тъй като безсмъртната плът на сестра ми се съпротивяваше. Най-сетне лъскавите мускули се предадоха и вратата към утробата на сестра ми зейна.