— Сега ти! — обърна се тя към мен. Говореше дрезгаво и на пресекулки. — Извади го!
Диванът беше подгизнал. В стаята миришеше силно на божествената й кръв. При забиването на ножа коремът й спря да мърда, а сега беше стегнат — сякаш чакаше.
— Какво има вътре? — попитах сестра ми.
— Как какво? Бебе.
Пъхнах ръце. Горещата кръв пулсираше. Плъзнах пръсти навътре и Пазифая нададе сподавен вик.
Опипвах гладката плът и най-накрая хванах мека ръчичка.
Отдъхнах си. Не исках да се замислям какво можех да намеря.
— Напипах го — казах аз и се съсредоточих, за да не извия главичката, когато започнах да дърпам бебето.
В този миг усетих толкова силна болка в пръстите, че дори не можах да извикам. Да не би Дедал да беше забравил ножа или се бях наранила на счупена от напъванията кост? Болката се засилваше и прорязваше ръката ми.
Зъби.
Впити в мен.
Изпищях. Дръпнах ръката си, ала челюстите не я пускаха. Изпаднах в паника и задърпах пръстите си с всички сили. Раната на сестра ми се разтвори и нещото се показа. То се мяташе като риба на въдица и пръскаше слуз по лицата ни.
Пазифая пищеше. Нещото висеше като котва на ръката ми, ставите ми пукаха и изпитвах непоносима болка. Стоварих се върху него, затиснах го с тяло и сграбчих гърлото му. Петите му удряха по плочите и главата му се мяташе. Най-сетне успях да го видя — широк, плосък и лъскав от родилните води нос, космато грубо лице с остри рога и черни приковани в мен очи. Тялото приличаше на жабешко и беше невероятно силно.
Скъпи богове, какво беше това?
Съществото се закашля и отвори уста. Бързо измъкнах кървавата си разранена ръка. Бях загубила два пръста и част от трети. Нещото ги сдъвка, погълна и се приготви отново да ме захапе.
До мен застана бледият и опръскан с кръв Дедал.
— Дай ми ножа — казах аз.
— Да не го нараниш? — извика сестра ми и понечи да се надигне, но срязаните мускули й попречиха. — То трябва да живее!
— Пъпната връв! — обърнах се към Дедал.
Тя все още свързваше като дебела жила сестра ми и съществото. Дедал я преряза и аз коленичих на мокрия под. Окървавените ми ръце тръпнеха от болка.
— Трябва ми одеяло!
Той донесе дебела вълнена завивка и я постла на пода до мен. Довлякох съществото, което все още стенеше и се съпротивляваше, а и с всеки изминал миг като че ли ставаше все по-силно и по-силно. На два пъти щях да го изпусна, но успяхме да завържем краищата на завивката над главата му. То се мяташе и отчаяно търсеше изход от вързопа.
— Трябва ни клетка — каза Дедал.
— Аз ще го държа, а ти намери клетка.
Той се затича, а нещото не спираше да се извива като змия. Виждах очертанията на крайниците и дебелата глава с рогата.
Дедал се върна с клетка за птици. Вътре имаше няколко сипки, но имаше достатъчно място и за вързопа. Натъпках го вътре и хвърлихме една завивка върху клетката.
Сестра ми тънеше в кръв. Коремът й приличаше на кланица. Очите й гледаха обезумяло, а кръвта капеше върху подгизналия килим.
— Нали не го нарани?
Погледнах я.
— Та то почти изяде ръката ми! Откъде се пръкна тази гад?
— Заший ме.
— Ако не ми отговориш, ще те оставя да кървиш до последна капка.
— Кучка такава! — едва намери сили да каже Пазифая. Беше изтощена. Дори нейните граници имаха предел. Гледахме се — жълти в жълти очи. — Е, Дедал, дойде мигът, в който трябва да кажеш кой е виновен за раждането на това същество.
Дедал ме погледна. Измореното му лице беше напръскано с кръв.
— Аз съм виновен за появата на този звяр.
От клетката се чу мляскане и сипките замлъкнаха.
— Боговете изпратиха чисто бял бик като благословия на Минойското царство. Царицата беше възхитена от бика и пожела да го разгледа отблизо. Само че той бягаше от всекиго. Затова направих голяма куха крава с достатъчно място за царицата. Тя се скри вътре и аз сложих колела на кравата, за да я закараме на брега, където спеше бикът. Мислех си, че царицата само ще го погледне отблизо и няма да…
— О, стига! — прекъсна го сестра ми. — Както си подхванал, ще усукваш до края на света. Аз обладах свещения бик. Е, схвана ли?
Заших Пазифая. После дойдоха няколко войници с каменни изражения и понесоха клетката. Сестра ми извика след тях:
— Никой да не го приближава без мое разрешение. Дайте му нещо да яде!
Безмълвните прислужнички навиха кървавия килим и изнесоха подгизналия диван все едно това беше част от всекидневната им работа. Запалиха ароматни смоли и разпръснаха дъхави виолетки, за да прикрият вонята.