— Боговете ще те накажат — казах на сестра ми, докато зашивах корема й.
Тя се изкикоти и рече:
— Боговете обичат чудовищата си.
— Да не си говорила с Хермес?
— Защо пък с Хермес? Какво общо има той? Няма нужда някакъв олимпиец да ми обяснява истината. Всички я знаят. С изключение на теб — подсмихна се тя.
Излязох и Дедал застана до мен. Най-сетне останахме насаме. Ръцете му бяха мръсни до лактите, а на челото му имаше кафяви капки.
— Искаш ли да превържа пръстите ти? — попита той.
— Не, благодаря. Те ще пораснат и ще заздравеят.
— Задължен съм ти до гроб. Ако не беше дошла, щях да съм мъртъв.
Раменете му бяха превити като след силен удар. Последния път, когато ми благодари, избухнах, но сега вече бях наясно. Той също беше разбрал как се правят чудовища.
— Радвам се, че си жив. — Посочих мазолестите му мръсни ръце и добавих: — За разлика от моите, твоите пръсти не биха могли отново да пораснат…
— Може ли чудовището да бъде убито? — пошепна Дедал.
Сестра ми беше наредила да се отнасят внимателно с него, затова казах:
— Пазифая като че ли няма против, но пък то е дете на белия бик. Може да е закриляно от някой бог и да носи проклятие на всеки, който го предизвика. Трябва да помисля.
Дедал се почеса по главата и заяви:
— Ще направя нова клетка. Тази няма да свърши работа.
Кръвта по лицето ми засъхваше, а ръцете ми воняха от допира с уродливото същество. Бях замаяна и ми се повдигаше от всичката тази кръв. Можех да извикам прислужничките и да се изкъпя, ала това нямаше да бъде достатъчно. Защо й беше на сестра ми да прави такова отвратително нещо? И защо ме беше извикала? Повечето наяди щяха да откажат, но някоя нереида щеше да й помогне — те бяха свикнали с чудовища. Или пък Персей. Защо не беше извикала него?
Не знаех отговора. Умът ми беше притъпен, празен и безполезен като липсващите пръсти. И все пак не можех да стоя и да чакам чудовището да се развилнее. Трябваше да намеря стаята, в която сестра ми приготвяше отварите. Можеше да открия някой антидот, някое вълшебно биле, което да върне всичко назад.
Стаята до спалнята й беше преградена със завеса. За пръв път бях в лаборатория на магьосница и може би щях да видя безброй страхотии като черен дроб от кракен, драконови зъби, одрана кожа от гиганти… Но на лавиците имаше само билки, при това най-обикновени: отровни растения, макове и няколко лечебни корена. Бях сигурна, че сестра ми владее свойствата им, тъй като беше самоуверена и знаеше какво иска. Но пък беше мързелива и това обясняваше всичко. Билките бяха стари и загубили качествата си, бяха брани наслуки и с първия попаднал нож — някои в цъфтеж, а други вече повехнали.
Пазифая може и да беше два пъти по-голяма богиня от мен, но аз бях два пъти по-голяма магьосница. Ронещите се нейни билки не можеха да ми помогнат. Едва ли щяха да помогнат и моите силни билки от остров Еея. Чудовището беше в Крит и трябваше да се действа тук, на място.
Върнах се до централната зала на палата, където имаше стълби към широките просторни павилиони и градини, от които се стигаше до ширналите се поля.
Улисани мъже и жени метяха плочите, беряха плодове и пълнеха кошници с ечемик. Погледите им бяха сведени и аз предположих, че животът в царството на Пазифая и Минос им беше поднесъл не една и две страхотии. Минах покрай къщите на овчарите и селяните в покрайнините и покрай пасящите около горите стада. Хълмовете бяха обрасли с тучна растителност и светеха от отразените слънчеви лъчи, ала аз не спрях да им се любувам. Не отделях очи от черния хребет в далечината.
Планината Дикте. Там не стъпва мечи, лъвски или вълчи крак. Там живеят свещените кози с нагънати като раковини рога. И в най-големите горещини в гората е хладно и тъмно. Говори се, че богинята на лова Артемида ги обикаля нощем с лъскавия си лък и че в една от сумрачните пещери се е родил и е бил скрит от бащината му паст самият Зевс.
На това място имаше билки, които не растат никъде другаде. Толкова редки, че не всички имаха имена. Усещах ги как набъбват и разлистват магическите си филизчета. Малко жълто цвете със зелени тичинки. Покланяща се лилия в оранжево и жълто. И най-вече къдравите цветчета на росена, царя на целебните билки.
Не вървях като смъртна, а като богиня и изминавах огромни разстояния. Стигнах подножието по здрач и се заизкачвах. Клоните спуснаха дантелените си сенки. Сенките се сгъстиха, потъмняха като водата на морското дъно и загъделичкаха кожата ми. Планината тананикаше под нозете ми. Раните ми кървяха и боляха, но аз вървях въодушевено и се взирах в мъха, в могилките от пръст и къде ли не още, докато най-сетне под една бяла топола намерих цъфнала туфа росен. Билката беше заредена с магия и аз притиснах листенцата до окървавената си ръка. На сутринта пръстите щяха да бъдат на мястото си. Събрах малко корени и семенца и продължих. От мен все още се носеше тежкият мирис на кръв и се зарадвах, когато видях едно бистро и студено езерце с вода от разтопен лед. Шокът от студа и обезболяващото му действие ми подействаха добре и ме освежиха. Аз владеех известните на всички богове ритуали на пречистване. Събрах няколко камъчета и изтърках мръсотията по тялото си.