За изпълнението на нашето наказание отговаряше една от фурните — богините на изтезанията в подземното царство. Баща ми беше на обичайното си най-видно място, а аз стоях пред тълпата и не откъсвах очи от вратата. Наядите и речните богове бяха зад мен и не спираха да се бутат и бъбрят. Вместо коси имали змии! И опашки на скорпион, а от очите им капела кръв.
Фурията застана на прага. Лицето й беше сурово и свирепо, сякаш издялано от скала. На гърба й стърчаха черни крила на хищна птица. От устата й се подаваше раздвоен език, а на главата й се виеха тънки и зелени като червеи змии.
— Водя затворника!
Грубият й глас отекна в тавана като вой на преследвано от зверове куче. В дясната си ръка държеше камшик, който се влачеше по пода, а с другата стискаше тежкия синджир, за който беше вързан Прометей. На очите му имаше дебела бяла превръзка. Туниката му висеше на парцали, краката и ръцете му бяха вързани, но той не се спъваше. Една от лелите ми прошепна, че оковите били направени от самия бог на огъня и ковашкото изкуство Хефест, така че и Зевс не би могъл да ги счупи. Фурията литна на хищническите си криле и дръпна синджира. Прометей увисна на опънатите си и разранени ръце. Дори аз, която не познавах кой знае колко болката, усетих страданието му.
Очаквах баща ми или някой друг от боговете да каже поне една добра дума на признание — та нали Прометей принадлежеше към тяхното семейство. Но никой не продумваше и той висеше сам и низвергнат.
Фурията не беше по приказките. Тя беше богиня на мъченията и разбираше само езика на жестокостта. Камшикът заплющя все едно някой чупеше дъбови клони. Прометей се олюля от ударите и под мишницата му зейна голяма колкото ръката ми рана. Всички ахнаха и от секналия им дъх се чу съскане като от плисната върху горещ камък вода. При следващия удар — фрас! — от гърба на Прометей провисна кървава плът. Фурията не спираше да върти камшика, ударите се кръстосваха и разраняваха все повече тялото му. Чуваше се само сподавеното му рязко поемане на дъх. Жилите на врата му бяха изпъкнали до скъсване. Някой ме бутна, за да вижда по-добре.
Раните на боговете зарастват бързо, но фурията си знаеше работата и действаше светкавично. Не спираше да удря. Камшикът подгизна от кръв. Знаех, че боговете кървят, ала за пръв път го виждах. Прометей беше един от най-великите сред нас и капките, които се стичаха, бяха златни. Гърбът му заблестя, ала фурията не спираше. И така часове наред, а може би и дни. Само че дори боговете се отегчават от продължителен бой с камшик. Страданието и кръвта им дойдоха в повече и те се замислиха за удобствата на меките червени дивани, за очакващия ги пир и започнаха да се изнизват един по един. Фурията замахна още веднъж и също си тръгна — беше заслужила голямо угощение след толкова много труд.
Превръзката на очите на чичо ми се беше смъкнала. Те бяха затворени и главата му беше клюмнала. Гърбът му блестеше на златни ивици. Чичовците ми бяха споменали, че Зевс му позволил да се моли на колене за смекчаване на наказанието, ала той отказал.
Останах само аз. Носеше се тежкият като мед мирис на божествена кръв, която продължаваше да се стича по тялото му. Усещах силното биене на пулса си. Дали Прометей знаеше, че съм там? Направих крачка към него. Гърдите му се повдигаха и спускаха с тихо хриптене.
— Божествени Прометей… — Гласът ми едва се чу в огромната зала.
Той вдигна глава и отвори очи — красиви, големи и тъмни, с дълги ресници. Лицето му беше гладко и без брада, но от него се излъчваше онова древно достолепие, което бе присъщо на моя дядо.
— Да ти донеса ли нектар?
— Бих бил благодарен.
Гласът му беше звучен, плътен и думите проехтяха като в дълбока бъчва от прастаро дърво. За пръв път го чух да говори, тъй като не беше продумал по време на мъчението.
Тръгнах забързано по коридора към залата, в която боговете се смееха и пируваха. Фурията вдигаше наздравица с огромен инкрустиран със злобно горгонско лице бокал. Тя не беше забранила общуването с Прометей и въпреки това си представих как крещи името ми със злокобния си глас, как оковите дрънкат на ръцете ми и по гърба ми плющи камшик, макар че никога не бях удряна, нито пък бях виждала цвета на кръвта си.