Треперех като лист и стисках чашата с две ръце. Какво щях да кажа, ако ми поискат обяснение? Добре че никой не ми обърна внимание.
Прометей беше затворил очи и раните му блестяха на светлината на факлите.
— Не спя — рече той. — Би ли доближила чашата до устните ми?
Изчервих се, тъй като не се досетих, че не можеше да я държи.
Подът беше целият в кръв. Доближих чашата и той отпи. Кожата му беше нежна, с цвят на лъскав орех. Ухаеше на зелен мъх след дъжд.
— Ти си дъщеря на Хелиос, нали?
— Да.
Въпросът ме прободе. Ако приличах на другите дъщери, той нямаше да го зададе, тъй като щях да искря от наследената бащина красота.
— Благодаря за добрината ти.
Не знаех дали съм добра, бях толкова объркана. Прометей говореше внимателно, почти неуверено, а простъпката му беше толкова смела! Какво противоречие между дръзките действия и дръзките маниери…
— Гладен ли си? Мога да ти донеса нещо за ядене.
— Едва ли ще някога ще бъда гладен.
Това беше нормално за нас, боговете. Ние се храним, докато спим — не че трябва, а само защото това е едно от най-големите удоволствия. Ако сме достатъчно упорити, един ден можем да решим повече да не слугуваме на стомасите си. А Прометей беше повече от упорит. Бях прекарала достатъчно време в нозете на баща си, за да усещам дъха на истинската сила. У някои от чичовците ми той беше почти неуловим, по-слаб и от лъха на столовете, на които седяха. От дядо Океан се носеше силно ухание на дълбоко речно дъно, от татко — на буйни лумнали пламъци, а в залата с Прометей се носеше аромат на зелен мъх.
— Помогнал си на смъртните, нали, и затова си наказан — осмелих се да кажа.
— Да.
— А как изглеждат те?
Детски въпрос, но Прометей заговори сериозно:
— Труден въпрос. Те са различни. Единственото, което е общо за всички, е смъртта. Знаеш ли тази дума?
— Знам я. Но не я разбирам.
— Никой бог не я разбира. Телата им се разпадат, душите им се превръщат в студен дим и отлитат в подземния свят. Там не ядат, не пият и не усещат топлина. Всичко, което докосват, им се изплъзва.
Потръпнах от ужас.
— И как понасят всичко това?
— Нямат избор.
Факлите гаснеха и сенките ни обгръщаха като тъмни вълни.
— Истина ли е, че си отказал да се помолиш за по-леко наказание? И че сам си признал на Зевс за деянието си?
— Истина е.
— Защо го направи?
Той задържа погледа си върху мен.
— Ти как мислиш? Защо един бог би постъпил така?
Газех кръвта му и не можех да кажа, че за мен това е лудост.
— Не всички богове са еднакви — добави Прометей.
Замълчах. В коридора се дочу вик и той рече:
— Време е да си вървиш. Алекто не обича да ме оставя дълго сам. Жестокостта й расте неудържимо като плевел и трябва бързо да бъде покосена.
Колко странно се изразяваше. Всъщност той беше покосеният. Харесах думите му, все едно споделяше тайна за нещо, което приличаше на камък със скрити семена.
— Е, тогава ще тръгвам. Надявам се, че ще си добре.
— Доколкото мога. Как се казваш?
— Цирцея.
Усмихна ли се, или само ми се стори? Вероятно си въобразявах, тъй като ми се искаше да съм му донесла малко облекчение. Треперех от вълнение — постъпката ми надминаваше всичко сторено от мен досега. Излязох през обсидиановите врати. Боговете ядяха, пиеха и се веселяха, полегнали в скутовете си. Никой не беше забелязал отсъствието ми. Та коя бях аз? Едно нищо. Нимфа сред хилядите нимфи.
Нещо зажужа в гърдите ми — досущ пчелен кошер при първия пролетен полъх. Отидох в съкровищницата на баща ми с бляскавите й богатства: златни чаши с формата на глави на бик, огърлици от лапис и кехлибар, сребърни съдове и купи от кварц с дръжки като лебедови шии. Харесвах най-много камата с издялкана лъвска глава на дръжката от слонова кост. Беше дар от един цар, който се надявал да спечели благоволението на баща ми, ала не успял.
Взех камата и отидох в стаята си. Бронзовият ръб на острието проблясваше на светлината на свещите и лъвската глава се зъбеше. Дланта ми беше мека и гладка. Тя никога нямаше да има белези или трайни рани, нямаше и да остарее. Осъзнах, че не се страхувам от болката, а от това, че камата ще мине през плътта ми като през дим.
Кожата се отдръпна и ме проряза силна пареща болка от металното острие. Все едно ме удари гръм. Моята кръв беше червена, тъй като не притежавах божествеността на чичо ми. Раната започна да се затваря и докато я гледах, ми хрумна една мисъл. Неудобно ми е да я споделя, тъй като е наистина елементарна — все едно съм дете, изведнъж открило, че има ръка. Не че не бях дете.