Одисей не ми беше враг. Пътят му щеше да е достатъчно труден и без взаимни обиди.
Докоснах гърдите му и усетих биенето на голямото му сърце.
— Ела, не си мисли, че те изоставям — промълвих аз и го заведох в стаята си, за да излея напиращите като буен поток слова, които спотайвах цял ден.
— Ветровете ще те понесат през морета и земи до края на света. На брега се издига гора от черни тополи, а плачещите върби мият клоните си в тъмни неподвижни води. Входът към подземния свят. Издълбай яма, напълни я с кръвта на черна овца и черен овен. За жертвоприношение. Сенките ще се раздвижат, зажаднели за живот след безкрайния мрак.
Той слушаше със затворени очи. Вероятно си представяше как душите изпълзяват от дупките. Познаваше някои — Ахил, Патрокъл, Аякс, Хектор, всички убити от него троянци, а и невъзмездените изядени моряци… По-лошото беше, че щеше да види и починалите в негово отсъствие. Може би родителите си, може би Телемах или Пенелопа.
— Дръж ги настрани от кръвта до пристигането на Тирезий. Той ще отпие и ще ти даде съвет. Ще се върнеш тук за един ден и ще получиш помощ от мен.
Одисей кимна. Докоснах лицето му.
— Спи. Ще ти трябват сили.
— Не мога — притвори тъжно клепачи той.
Лежахме цяла нощ в мълчаливо бдение. Одисей събираше кураж за поредната битка. Призори му помогнах да се облече, закопчах наметалото на рамото и закачих меча на колана му. Излязохме и заварихме Елпинор на земята. Беше паднал от покрива. Вратът му беше счупен и устните посинели.
— Започна се — въздъхна Одисей.
Знаех какво има предвид. Богините на съдбата отново го бяха хванали в клопка.
— Ще се погрижа за покойния — успокоих го аз. — Ти нямаш време за погребение.
Положихме тялото на едно от леглата и го увихме с чаршаф. Приготвихме необходимите за пътя провизии и животните за жертвоприношението. Платната бяха вдигнати и корабът натоварен. Морето беше неспокойно и студено, а въздухът — наситен с водни пръски. Предстоеше им битка с вълните за всяка една левга. Трябваше да им дам мехлем за болките в ръцете, ала вече беше късно.
Корабът се отдалечи, а аз отидох при Елпинор. Труповете, които бях виждала, бяха на обезобразените от мен мъже. Гърдите на Елпинор бяха студени. Бях чувала, че мъртвите изглеждат по-млади, отколкото са били приживе, но Елпинор все се смееше и липсата на усмивка беше набръчкала лицето му. Измих тялото и го намазах с балсам внимателно, сякаш можеше да чувства докосването на пръстите ми. Пеех и го мажех, та душата му да не се чувства самотна, докато прекосява реката към подземния свят. Завих го с плащаницата, казах магията против разложение, излязох и затворих вратата.
Новите зелени листа в градината блестяха като ножове. Прокарах пръсти през пръстта. Задаваше се влажно лято и скоро трябваше да вържа лозите към коловете. Миналата година ми бе помогнал Одисей. Споменът беше като болезнена рана. Той замина и аз може би щях да страдам така, както Ахил за Патрокъл… Дали нямаше да хукна по брега, да скубя коси, да прегръщам забравената му туника и да ридая за загубата на своята половинка?
Едва ли. Това заключение ми причини друга, нова болка. Но… боговете и хората не изкарват дълго време заедно.
Вечерта седях на кухненската маса и режех набраната самакитка. Одисей сигурно беше стигнал в царството на мъртвите. На тръгване му дадох стъкленица и го помолих да ми донесе кръв от ямата. Исках да се заредя с ледената власт на тъмните сенки и да почувствам неземната им сила. Сега съжалявах, че го помолих за това. Така биха постъпили Еет, Персей или някой, който е способен само да върши магии и не притежава капчица топлина.
Внимателно приготвях отварите и билките ме наблюдаваха. Всичките бяха отгледани и набрани от мен. Изпитвах радост, когато гледах купите и бутилките: градински чай, рози, пчелник, цикория, див лавър, моли в запечатан стъклен съд. В кедрова кутия се мъдреше стритият с пелин силфий, от който взимах всеки месец, откакто за пръв път легнах с Хермес. Всеки месец без последния.
С нимфите чакахме приближаването на кораба. Мъжете догазиха до брега. Мълчаха и се движеха тежко, сякаш бяха натоварени с камъни. Дрехите им бяха мръсни и опърпани. Изглеждаха болни, състарени и приличаха на уловени под лед риби.
Лицето на Одисей беше като призрачно и едва го познах.
— Добре дошли! — извиках от брега. — Добре дошли, силни като канари мъже със златни сърца! Вие сте герои в легендите! Извършихте един от подвизите на Херакъл: видяхте селенията на смъртта и останахте живи. Елате, постлали сме одеяла на меката трева, чакат ви храна, вино и заслужена почивка.