Придвижваха се бавно, като старци, но накрая седнаха и се заловиха с печеното месо и с гъстото червено вино. Скоро страните им се зачервиха и аз придърпах Одисей настрани.
— Разказвай!
— Живи са! Това е най-хубавата новина. Жена ми, синът ми и баща ми.
Но не и майка му…
— Агамемнон беше там — продължи той, загледан в белезите на коленете си. — Жена му си намерила любовник и когато се завърнал, тя го заклала като вол. Видях Ахил, Патрокъл и Аякс. Те ми завиждаха, ала ето че приключиха битките си преди мен.
— Вижда се краят и на твоята битка. Ще стигнеш до Итака. Знам от видението.
— Само че според Тирезий ще заваря дома си под обсада. Враговете ще ползват всичко мое и трябва да намеря начин да ги унищожа. Ще умра в морето, докато съм на суша. Боговете обичат загадките…
Никога не беше говорил толкова горчиво.
— Не мисли за това. Само се измъчваш. Мисли за пътя пред себе си, който ще те заведе при жена ти и при сина ти.
— Тирезий предначерта пътя ми. Трябва да мина покрай Тринакия.
Стрела прониза сърцето ми. Откога не бях чувала името на острова! Спомените изплуваха: моите две сияйни сестри, Мила, Хубавела и останалите крави, бели и нежни като лилии сред златистия здрач.
— Ако не навредя на стадото, ще се прибера у дома жив и здрав, но ако кравите пострадат, баща ти ще стовари гнева си върху мен, ще погуби хората ми и няма да видя Итака години наред.
— Ами тогава не спирай на острова. Не доближавай брега.
— Така и ще направя.
Това не беше лесно и ние го знаехме. Богините на съдбата примамваха умело. Поставяха препятствия и пречеха на хората с каквото пожелаят: с ветрове и с вълни, а и с мекушавостта им.
— Придържай се към брега и не поглеждай към стадото. Ще има уловка да те прикоткат и това може да са кравите.
— Ще внимавам.
Съмненията ми не бяха свързани със силната му воля. Но какъв смисъл имаше да ги споменавам и да се явя в ролята на совата като предвестник на смъртта? Хрумна ми друга идея. Той познаваше хората си, а аз помнех морските пътища на картата, която Хермес нарисува. Ако Одисей минеше покрай Тринакия, то…
Затворих очи. И видях поредното наказание на боговете за него, а и за мен.
— Слушай внимателно — подхванах аз и описах пътя, който му предстоеше: опасностите, плитчините, варварските острови и сирените — птиците с глави на жени, които подмамват с песен мъжете към смъртта. — Сцила е също на пътя ти.
Беше чувал за нея и за неизбежните шест или дванайсет жертви, които взимаше.
— Трябва някак да я избегнем. Ще измисля някакво оръжие — рече той.
Едно от качествата му, на които се възхищавах най-много, беше непоколебимостта да рискува. Обърнах се, за да не видя разочарованието на лицето му, когато казах:
— Няма такова оръжие. Срещала съм я веднъж и избягах чрез магия и божествена намеса. Виж, със сирените може да успееш. Запуши ушите на мъжете с восък, а себе си вържи за мачтата — ще бъдеш първият чул песните им и останал жив, за да разказва за тях. Чудесна история за жена ти и сина ти, нали?
— Да.
Гласът му беше унил и глух. Вече не можех нищо да направя. Той се отдалечаваше все повече от мен.
Занесохме Елпинор на кладата. Изпълнихме ритуала и изредихме подвизите му, за да остане в паметта на живите. Нимфите ридаеха, мъжете поплакаха, но Одисей и аз не проронихме сълза. Натоварихме кораба с колкото може повече провизии. Моряците хванаха въжетата и греблата. Разменяха си погледи и изгаряха от нетърпение да отплават колкото може по-бързо. Почувствах се куха, издълбана като бряг под корабен кил.
Одисей, синът Лаертов, големият пътешественик, принцът на предвидливостта, находчивостта и гъвкавите стратегии. Той ми показа белезите си и в замяна ми позволи да давам вид, че аз нямам такива.
Когато се качи на кораба и се обърна, за да ме види, мен вече ме нямаше.
Осемнайсета глава
Каква би била песента за заминаването на Одисей? Богинята стои на самотния бряг, а любимият й чезне в далечината. Очите й са непроницаеми и спотайват тъжните мисли. Около нея се гушат животни, а липата цъфти. В мига преди любимият да се изгуби на хоризонта, тя докосва корема си.
Щом вдигнаха котва, започна да ми се повдига. Никога не бях боледувала, а сега непрекъснато ми се повръщаше. Гърлото ми се разрани, стомахът ми се изчегърта като стара черупка и устата ми се напука в ъгълчетата. Тялото ми изхвърляше всичко, което хапвах.
Нимфите кършеха ръце и се вайкаха. Никога не бяха виждали такава бременност — когато носим дете, ние сияем и разцъфваме. Предполагаха, че съм отровена или че някой ме е проклел да изповръщам вътрешностите си. Опитваха да ми помогнат, но аз ги отпращах. Колкото и заблуждаваща да беше тази дума, детето ми щеше да е полубог. От мен щеше да наследи някои положителни черти — пъргавост и красота, сила и чар. Останалото щеше да дължи на баща си — качествата на смъртните се унаследяват много повече, отколкото качествата на боговете. Тялото му щеше да е податливо на всички човешки злочестия. Слабостите и крехкостта не бяха присъщи на боговете и на никого от семейството ми, с изключение на мен.