— Махайте се — казах на нимфите с дрезгав глас. — Не ме интересува как ще заминете. Уведомете бащите си и изчезвайте.
Не знам как възприеха думите ми. Очите ми засълзяха от поредния спазъм и едва се довлачих до къщата. Нимфите заминаха на мига. Бащите им бяха доволни, тъй като допускаха, че бременността от смъртен може да е заразна. Къщата беше странна без присъствието им, но аз нямах време да разсъждавам, нито пък да се отдам на мъката по Одисей. Чувствах се ужасно — повръщах всеки час и се питах дали смъртната кръв не се бореше с моята, дали наистина не бях прокълната и жертва на някоя магия на Еет. Нищо не помагаше — дори молито. Но защо ли се чудех — нали държах да бъда различна!
В това състояние нямаше да мога да се справя с поредните моряци. Долазих до билките и направих магията, която отдавна се канех да направя: превърнах острова в мрачен и враждебен, заобиколен с назъбени и опасни за корабите скали. Легнах задъхана и доволна, че най-сетне ще ме оставят на спокойствие.
Спокойствие… Ако не ми беше толкова лошо, щях дори да се засмея. От кухнята долиташе ухание на сирене, вятърът довяваше солен мирис на водорасли и влажна земя с червеи след дъжд, долавях и лъх на повяхващи рози. Жлъчният сок пареше в гърлото ми. Болеше ме глава, а в очите ми се разхождаше бодлив таралеж. Сигурно и Зевс се беше чувствал така при раждането на Атина от главата му. Лежах на тъмно в стаята и ми идеше да си прережа гърлото, за да ми олекне.
Странно, но и в най-тежките мигове на отчаяние не се чувствах непоносимо нещастна. Бях свикнала с постоянното, непрогледно и простиращо се до хоризонта нещастие. Сега всичко беше различно. Мъките ми щяха да имат край и щях да имам дете. Син. Благодарение на магьосничеството или на пророческите ми качества аз знаех, че очаквам момче.
Бебето растеше и с него растеше и загрижеността ми. За пръв път бях доволна от божественото в мен, което го обгръщаше като с броня. Когато усетих, че рита, ми премаля от радост. Говорех му непрекъснато — докато стривах билки, шиех дрешки и плетях тръстиково кошче. Представях си го до мен — дете, младеж и мъж… Щях да му покажа всички чудеса: небето, плодовете, овцете, вълните, лъвовете. Чакаше ме съвършено уединение, което нямаше да бъде самота.
Докоснах корема си. Баща ти каза, че иска още деца, но не за това си тук. Ти си само мой.
Одисей беше споменал, че отначало болките на Пенелопа били слаби и затова помислили, че е преяла с круши. Моята първа контракция беше като мълния. Едва долазих от градината до къщата, превита на две. Надигнах отварата от върба, отпих една-две глътки и накрая облизах гърлото на шишето.
Стъмни се, но болките ставаха все по-силни и мъчителни, сякаш някой искаше да ме смели и от мен да не остане нищо. Крещях и напъвах, но бебето не излизаше. Бабите, които помагат при раждане, умеят да накарат бебетата да излязат, но аз се чудех какво да правя. Знаех едно: ако напъването продължи твърде дълго, синът ми ще умре.
Обикалях къщата отчаяно и обръщах маси, дерях гоблени, ритах столове и чупех чинии. Все едно мечка беше опустошила къщата. Ужасявах се, че бебето може да е умряло или пък и в мен като в сестра ми растеше чудовище. Инак защо ме болеше толкова и ако бебето беше живо и нормално, защо да не излезе, защо?
Затворих очи. Пъхнах ръката си и напипах главата му. Нямаше рога, но се беше заклещило в таза.
Молех се на богинята на родилките Илития. Тя можеше да разшири утробата и да улесни раждането. Богинята наблюдаваше раждането на всеки бог и полубог. Помогни ми, зовях я аз, ала Илития не идваше. Животните виеха, свити в ъглите на къщата, а аз се замислих над чутото в палата на Океан: ако някой бог не желае да родиш, Илития няма да помогне.
Този някой се беше намесил и искаше да навреди на сина ми. Това ми даде сила, стиснах зъби и успях да допълзя до кухнята. Взех един нож и поставих голямо бронзово огледало пред себе си. Дедал го нямаше, за да ми помогне. Облегнах се на мраморната стена и студенината й ме успокои. Бебето не беше минотавър, а нормално дете и не се налагаше да режа надълбоко.