Боях се от разреза, но почти не усетих болка. Чух стържещ звук, който се оказа хрипкавото ми дишане. Най-сетне го видях: свит като охлюв в черупка, той не мърдаше. Дали беше жив? Дали не го промуших с ножа? Издърпах го и той изплака. Заплаках с него, тъй като това беше най-хубавият звук на света. Сложих го на гърдите си. Каменният под ми се стори като от пух. Той трепереше и притискаше мокрото си лице в мен. Срязах пъпната връв и казах:
— Видя ли, че нямаме нужда от никой друг?
Той изкряка като жабче и отвори очи. Синът ми Телегон.
Посрещнах майчинството като воин, изправен срещу врага. С вдигнат меч, бронирана и готова за битки. Оказа се, че не съм напълно подготвена. Мислех си, че от Одисей съм се научила на специфичния начин на живот на смъртните: хранене три пъти на ден, миене, къпане… Приготвих двайсет пелени и предположих, че са достатъчно. Но какво знаех аз за бебетата на хората? Еет беше пеленаче само месец. Двайсетте пелени стигаха само за един ден.
Благодарение на божественото в мен не се налагаше да спя. Не спирах да накисвам, пера и мия. А синът ми непрекъснато се нуждаеше от нещо — храна, преобличане, сън… Сънят беше като че ли най-нормалното, присъщо на хората състояние — нещо като дишането. Ала бебето не спеше. Повивах го, люлеех го и му пеех, а то пищеше, захласваше се и се мяташе, докато лъвовете не издържаха и излизаха навън, а аз изпадах в паника, че ще се поболее от рев. Носех го във вързан през рамо шал, та да е близо до сърцето ми. Давах му успокоителни билки, палех ароматна смола, виках птиците да му пеят на прозореца. Успокояваше се само когато вървях. Затваряше очи и заспиваше, но усетеше ли, че съм спряла и искам да го оставя на тревата, отново писваше. Понякога се будеше и когато вървях. Като че ли носеше бездънен океан от тъга, която нямаше свършване. Сещах се за усмихнатия син на Одисей и по негов пример гушках бебето и го уверявах, че няма за какво да се тревожи. Телегон плачеше още по-силно. Вероятно Телемах приличаше на майка си Пенелопа и затова беше кротък. Аз бях заслужила друго дете.
Миговете на спокойствие бяха, когато спеше, когато го кърмех и когато се усмихваше на птиците. Обичта ми беше болезнено силна и ме прорязваше като нож. Бих одрала кожата си, извадила очите си и бих вървяла, докато се оголят костите ми, стига той да беше добре и щастлив.
Той не беше щастлив. Искаше ми се поне един миг, в който да не проявява подгизналата си раздразнителност. Мразеше слънцето. Мразеше вятъра. Мразеше да го къпя, да го обличам, да е гол, да лежи по корем и да лежи по гръб. Синът ми ненавиждаше света и като че ли най-много мразеше мен.
Преди раждането му правех магии, пеех и тъчах. Това време ми липсваше и имах чувството, че съм останала с една ръка или с един крак по-малко. Липсваше ми дори превръщането на мъже в прасета, а в това много ме биваше, няма спор. Идеше ми да захвърля бебето, но не — държах го в ръцете си и вървях като в унес покрай брега. Копнеех за предишния си живот. Понякога въздишах и казвах на виещия нощен вятър:
— Е, поне синът ми е жив.
Веднага затисках устата си, тъй като чуеше ли подобни думи, богът на подземното царство тутакси се появяваше. Притисках сърдитото бебешко личице. Очите му плуваха в сълзи, косата му беше рошава и на едната буза имаше драскотина. Кой беше дръзнал да нарани детето ми! Не преставах да мисля за ужасите, които сполетяват децата на хората: как умират незнайно защо или защото са били гладни или премръзнали, лежали настрани или на гръб, или… Слабичките му гърди се повдигаха равномерно, а аз го гледах и се чудех как това крехко същество, което дори не вдигаше глава, ще оцелее в този жесток свят. Знаех, че ако се наложи, щях да се бия с бога на смъртта, но синът ми щеше да живее.
Бях винаги нащрек. Ушите ми бяха наострени като ушите на вълците. Островът беше все още преобразен — заобиколен със зъбери и недостъпен. Въпреки това се страхувах. Обзети от отчаяние, хората забравят за страховете си и ако някой стигнеше до острова и слезеше на брега, веднага щеше да чуе рева на сина ми. Ами ако бях забравила магиите и не съумеех да напия гостите? Помнех ужасните истории за издевателствата на войници върху деца, които Одисей ми разказваше. За Астианакс и всички чеда на Троя — смазани, изкормени, нарязани на парчета, прегазени от коне и многократно убивани, за да не оживеят и потърсят отмъщение.
Цял живот очаквах трагедията да ме навести. Тя щеше да дойде, тъй като имах твърде много стремления и притежавах повече от очакваните предизвикателност и власт. Качества, които привикваха гръм и мълнии. Мъката ме беше опърляла няколкократно, но така и не ме беше изгорила. Паниката ми се породи от факта, че най-сетне имах нещо, което боговете можеха да използват, за да ме победят.