Всеки ден беше борба. Синът ми растеше и постепенно се успокои, което успокои и мен. Или беше обратното? Вече не мислех да одера кожата си и не изпадах в отчаяние. Той се усмихваше и спеше в люлката. Не плачеше с часове и можех да работя в градината. Умно дете, мислех си аз. Нарочно ме ядосваше, нали, Телегон? Той ме поглеждаше от рогозката на тревата и се усмихваше.
Синът ми беше смъртен и когато започна да се пресяга и да докопва разни неща, къщата се превърна в опасно чудовище с оголени зъби. Врящите казани бяха до него, ножовете се хлъзгаха и падаха на пода на косъм от главата му, навъртаха се оси и скорпиони с вдигнати опашки. От огнището хвърчаха горещи искри и макар да бях винаги на крачка от Телегон, не смеех да затворя очи и да го оставя сам дори за миг. Купчината дърва можеше да го затрупа, кротката вълчица можеше да го нападне, а някоя усойница да го ухапе, докато спи.
Това беше знак. Замаяна от обич, страх за сина ми и безсъние, дълго време не осъзнавах, че осите не атакуват на рояци и че колкото и да си несръчен, казаните с гореща вода не се изливат току-така. Спомних си и за отсъствието на Илития по време на раждането.
Ако предизвикам бога, причинил всичко това, дали нямаше да ме сполети и друго наказание?
Пъхнах Телегон в шала и се отправих към езерото на хълма. В него плуваха жаби, сребристи лещанки и скимери. Водораслите бяха гъсти и оплетени. Не знам защо имах нужда от вода — може би наядата в мен надаваше глас.
Докоснах водата и попитах:
— Някой бог ли мисли да навреди на детето ми?
Езерото потръпна и на повърхността изплува образът на сина ми. Беше блед, безжизнен и увит във вълнена плащаница. Извиках от ужас и образът изчезна. Притиснах лице в главата на Телегон и поех дъх. Косата на тила му беше изтъняла от непрекъснатото въртене в креватчето.
Отново докоснах водата с трепереща ръка.
— Кой е този бог?
Небето се оглеждаше в спокойното езеро. Цареше пълна тишина.
— Отговори ми, моля те.
Паника стисна гърлото ми. Предполагах, че заплахата идва от някоя нимфа или речен бог. Магиите с насекоми, огън и животни бяха предизвиквани от по-нискостоящи божества. Понякога се питах дали майка ми не беше замесена, тъй като ревнуваше, че аз мога да раждам, а тя вече не можеше. Този бог притежаваше властта да става невидим, а тя бе присъща само на няколко божества в целия свят: баща ми, вероятно дядо ми, Зевс и още малцина от най-висшестоящите олимпийски богове.
Стисках Телегон до гърдите си. Молито можеше да развали магия, но беше безсилно пред тризъбеца или мълнията. Тези сили щяха да ме прекършат като житно стъбло.
Опитвах да прогоня задушаващия ме страх. Трябваше да се съсредоточа и да си спомня всички начини, които нисшите богове използват, за да се възправят срещу висшите. Одисей ми беше разказвал една история за майката на Ахил — морска нимфа, която успяла да се спазари със Зевс. Ама точно как, така и не разбрах. Пък накрая синът й умира, така че…
Поех дъх и въздухът ме проряза като нож. Налагаше се да разбера кой ми причиняваше всичко това. Не можех да се боря с невидим враг. Първо трябваше да го видя.
Върнахме се и макар да беше топло, напалих огън. Лятото още не се беше изнизало, но исках да усетя мириса на кедър и уханието на билките, които бях разпръснала в огнището. По кожата ми залазиха тръпки. Това се случваше при промяна на времето, но този път долових нещо зловещо. Настръхнах. Обикалях къщата с ревящия Телегон. Когато най-сетне се изтощи и заспа, придърпах креватчето до огнището, а вълците и лъвовете насядаха около него. Те не можеха да спрат боговете, но пък повечето божества са страхливи. Острите зъби и нокти щяха да ми спечелят време.
Застанах сред тегнещата тишина с жезъла в ръка и заявих:
— Ти, който искаш да убиеш детето ми, излез и застани пред мен. Или вършиш убийствата си скришом?
Чувах само дишането на Телегон и туптенето на кръвта във вените ми.
— Аз не върша нищо скришом — прокънтя глас. — И такива като теб не могат да съдят делата ми.
Беше висока, стройна и ослепително бяла, като светкавица в тъмно небе. Шлемът й с конска грива опираше в тавана. Лъскавата броня хвърляше искри, а острието на копието й проблясваше като пламък.
Атина, любимото умно дете на Зевс, Атина, олицетворение на крещяща самоувереност, Атина, пред която целият този свят от отрепки трябваше да се прекланя.