— Онова, което искам да се случи, ще се случи безусловно — заяви тя с прорязващ като кинжал глас.
Познавах не един и двама богове — баща ми, дядо ми, Хермес, Аполон. Но нейният поглед наистина пронизваше. Одисей я беше сравнил с тънко като косъм острие, което дори не усещаш, докато кръвта ти капе капка по капка.
Тя протегна съвършената си ръка и каза:
— Дай ми детето.
Всичко около мен застина. Дори огънят в камината заприлича на рисунка.
— Не!
Очите й — сиви като камък със сребристи жилки — се вторачиха в мен.
— Отказваш да ми се подчиниш?
Не можех да поема дъх. Загледах се в егидата на гърдите й — кожен щит със златни ресни. Говореше се, че е от кожата на титан, когото убила и одрала. Погледът й обещаваше, че ако не се подчиня, ще постъпи и с мен така. Устата ми пресъхна и започнах да треперя. В едно нещо бях сигурна — боговете нямат милост. Забих нокти в ръката си, окопитих се от острата болка и се осмелих да възразя:
— Това не е честна битка. Ти срещу невъоръжена нимфа.
— Дай ми го доброволно и няма да има битка. Всичко ще свърши бързо и той няма да страда.
Одисей ми беше казал: не слушай враговете си. Гледай ги. И ще разбереш какво мислят.
Тя беше въоръжена от глава до пети: шлем, копие, егида, наколенници. Страховита гледка — богинята на войната, готова за бой. Но защо се беше въоръжила толкова срещу мен — та аз не разбирах нищо от битки… Вероятно се боеше от нещо и се чувстваше уязвима.
Помогнаха ми инстинктът, опитът от бащиния ми палат и времето, прекарано с Одисей и несравнимият му полиметис — ум, хитрост и умения.
— Велика богиньо — подхванах аз, — непрекъснато чувам разкази за твоето могъщество, ала не разбирам защо детето ми е живо, след като от доста време искаш да го убиеш?
Думите ми я разяриха и лицето й се изду като на настъпена змия.
— Допускам, че не ти е разрешено да го убиеш. Нещо те спира. Богините на съдбата май имат нещо наум.
Като чу за тях, очите й засвяткаха. Тя никога не се предаваше — нали беше рожба на великия безмилостен Зевс. Не би се подчинила току-така на когото и да е — дори и на трите богини. Щеше да анализира всеки детайл и щеше да направи всичко възможно да се измъкне.
— Сега разбирам защо прибягваш до падащи саксии и ужилване от оси. Истинско падение за твоя уж войнствен дух!
— Каквото и да говориш, детето трябва да умре — заяви Атина и хвана копието си.
— Ще умре, ама когато стане на сто години.
— Защо си въобразяваш, че вещерството ти ще ме победи?
— Ще видиш защо.
— Не прибързваш ли? Не забравяй, че си просто една нимфа. Аз съм дъщеря на Зевс и ако не мога да убия сина ти, то за теб богините на съдбата не са споменали нищо.
Атина говореше точно и ясно, все едно редеше мозаечни плочки. Тя се славеше с гнева си. Ядосаше ли се на някого, тутакси го превръщаше в камък или паяк, отнемаше му ума, проклинаше го и го запращаше на другия край на света.
— Нали разбираш за какво говоря? — попита тя с леден глас и вдигна копието, което вече не блещукаше, а приличаше на тъмна струя вода.
Застанах пред плетеното от тръстика креватче на сина ми. Трябваше да реагирам много бързо и главата ми щеше да се пръсне от хаотични мисли.
— Така е, можеш да ме убиеш, но аз също имам баща и семейство. Те са против проливането на наша кръв. Ще се разгневят и ще отмъстят за мен.
— Ти си титанида, ала има ли война, печели Олимп! — заяви Атина, но не замахна с копието.
— Ако Зевс имаше такива намерения, щеше отдавна да е пратил гръмотевици срещу нас. Дали би му харесало, че разваляш трудно постигнатия мир?
В погледа й съзрях пресметливото местене на камъните на теглилката, за да реши какво отношение да вземе.
— Доста сериозни заплахи ми отправяш. Нека постъпим разумно.
— Не може да говорим за разум, ако искаш да убиеш детето ми. Мразиш Одисей, но той не знае за съществуването на Телегон, така че ако убиеш сина ми, няма да го нараниш.
— Така си мислиш, вещице.
Ако не ставаше дума за живота на детето ми, щях да се изсмея, тъй като колкото и да беше умна, Атина не умееше да прикрива чувствата си. И не й трябваше — та кой би дръзнал да й се подиграе! Одисей твърдеше, че му е ядосана, ала той не разбираше същността на боговете. Тя не беше ядосана. Всичко опираше до един номер, за който беше споменавал Хермес: обръщаш гръб на свой любимец и го докарваш до отчаяние, после се завръщаш с цялото си достолепие и получаваш всичкото умилкване и внимание на света.
— Ако не искаш да нараниш Одисей, тогава защо ще убиваш сина ми?
— Теб това не те засяга. Детето трябва да умре. Остане ли живо, ще съжаляваш цял живот. Привързана си към него и това е нормално, но не позволявай на майчината обич да замъглява разсъдъка ти. Помисли, Хелиосова щерко, не е ли по-добре да ми го дадеш сега, когато е още бебе и любовта ти към него тепърва ще расте? — Тонът й се смекчи и тя добави: — След година, две или десет ще ти бъде много по-тежко. По-добре го изпрати в света на душите сега, роди си друго дете и новата радост ще изличи спомена за него. Никоя майка не бива да вижда смъртта на детето си. Но ако се случи, има компенсации.