— Компенсации?!
— Разбира се. — Лицето й грейна като огън в ковачница. — Винаги компенсирам даването на жертва. Ще се ползваш от благоразположението на Атина Палада. От закрилата ми! Вечно! Ще направя паметник на сина ти тук, на острова. Ще ти изпратя добър мъж и ще имаш друг син. Ще благословя раждането му и ще закрилям детето. Синът ти ще стане военен вожд, от който всички ще се боят, ще бъде умен и уважаван, ще остави и наследници. Ти ще бъдеш щастлива майка. Разчитай на мен.
Обещанието й беше възможно най-голямата награда — рядкост като златните ябълки в градините на хесперидите. Олимпийската богиня ми даде дума за вечно приятелство и това означаваше живот без страх, изпълнен с радост и блаженство.
На светлината сивите й очи приличаха на скъпоценни камъни. Тя се усмихваше и протягаше ръка към мен. Когато говореше за децата, едва ли не тананикаше като майка, която приспива бебето си. Но Атина нямаше и нямаше да има деца. Единствената й обич беше разумът. А той не е еквивалентен на мъдростта.
Децата не са торби с жито и не можеш да заместиш едно с друго.
— Ще се направя, че не съм чула как ме сравняваш с кобила за разплод. Голямата загадка е защо държиш синът ми да умре. Какво толкова би направил той на великата Атина?
От размекването й нямаше следа. Тя дръпна рязко ръката си и все едно затръшна врата между нас.
— Как смееш да ми възразяваш! Ти с твоите треви и жалката си божественост! Не можеш да държиш сина си вечно до теб. Все някак ще го докопам.
— Няма да стане! — Телегон беше всичко за мен и нямаше да го загубя за нищо на света.
Атина веднага си тръгна, а аз се наведох над спящото дете и пошепнах:
— Богиньо, ти не знаеш на какво съм способна.
Деветнайсета глава
Цяла нощ обикалях къщата и не можех да мигна. Атина се страхуваше от порасналия ми син. Но от какво ли? Нещо, което според нея щеше да засегне и мен. Не можех да намеря отговор. Наложих си да спра да мисля за това. Да опитваш да разгадаеш мистериите на богините на съдбата не обещаваше нищо добро. Лошото беше, че Атина щеше да продължава да идва.
Казах, че богинята не знае на какво съм способна, но аз също не знаех. Нито можех да я убия, нито да я променя. Не можехме да се крием, не можехме и да я спрем да идва. Каквато и магия да направех, тя щеше да ни открие. Телегон скоро щеше да проходи и да тича навсякъде. Как бих го опазила? Паниката сковаваше мислите ми. Трябваше да намеря начин да го спася, инак видението в езерото щеше да се превърне в истина и щях да видя студеното му тяло в плащаница.
Стисках зъби и обикалях острова, берях цветя, стривах листа и оглеждах всяко перце и камъче с надеждата, че ще открия нещо, което да ми помогне. Мъкнех ги вкъщи, кълцах ги и ги варях, а Телегон беше залепен към мен в шала на гърдите ми. Беше ме страх да го оставя, а той пищеше и ме удряше с дебелите си юмручета.
Навсякъде долавях металния лъх на кожата на Атина. Може би нарочно ме дразнеше или пък си въобразявах, но мирисът ме преследваше неотклонно. Припомних си историите за низвергнатите олимпийски богове, които бях чувала от чичовците си. Мислех дали да не се обърна към баба ми, към нимфите и баща ми и да се хвърля в краката им. Но дори да искаха да ми помогнат, те не биха дръзнали да се изправят срещу гневната Атина. Еет би се осмелил, ала той вече ме мразеше. Колкото до Пазифая, нея дори нямаше смисъл да я питам.
Загубих представа за времето и сезоните. Мачках и стривах билки, не спирах да варя и моли. Телегон спеше със зачервени от ритане бузи. Стените се огъваха пред уморения ми поглед и парещите клепачи. Бях намерила някакво разрешение, ала за да го осъществя, трябваше да имам нещо от подземното царство на Хадес. Мъртвите хора са там, където повечето богове не могат да стъпят, и съответно имат предимство. Но как да стигна до подземното царство? Само боговете, които владеят душите, могат да влязат там. Блъсках си главата върху възможни варианти: подкупвам някой по-нисш бог от подземното царство да откъсне китка асфодели или да загребе от водите на Стикс, правя си лодка и стигам толкова близо, че да привикам с Одисеевия номер духовете и да уловя малко от дъха им… Сетих се за стъкленицата с кръв, която ми беше донесъл. Сенките я бяха докосвали с жадни устни и може би все още миришеше на дъха им. Вдигнах я и я огледах на светлината. Капнах капка от тъмната течност и я подложих на дестилация, докато усетих лек мирис. Добавих моли и сърцето ми заби от радост, но и от отчаяние — ще стане, няма да стане, ще стане, няма да стане.