Изчаках Телегон да заспи, за да мога да се съсредоточа. Направих две отвари. Едната с моли и кръв, а в другата имаше по нещо от всяко кътче на острова — от скалите до солниците. Работих много бързо и призори имах две готови запечатани стъкленици.
Едва дишах от умора, ала не можех повече да чакам. С Телегон в шала изкачих най-високия връх — тясна скала под самото небе — и извиках:
— Атина иска да убие детето ми, но аз, Цирцея, магьосницата от остров Еея, ще го спася!
Излях отварата с кръвта на скалата и тя засъска като разтопен бронз във вода. Вдигна се дим, който се превърна в огромна арка — обвивка от царството на мъртвите — и ако Атина дойдеше, веднага щеше да побегне като акула, попаднала в сладководно езеро.
Втората магия засягаше всяко едно птиче, животно, листенце, скала, капка вода и песъчинка на острова. Сложих клеймо с името Телегон и ако Атина минеше през дима, островът щеше да въстане в своя защита: всички животни и птици, дърветата, скалите и дори корените в земята щяха да се опълчат срещу нея.
Стоях и чаках ответ: изпепеляваща мълния или острото копие на Атина право в сърцето си. Дишах забързано. Магиите притискаха раменете ми като ярем. Бяха толкова тежки, че трябваше да ги крепя и нося навсякъде със себе си, да поддържам въздействието им и да ги подновявам всеки месец, което продължаваше цели три дни. Първия ден обикалях брега, горите, поляните и отново събирах от всичко по малко: пера, козина, шушулки. Втория ден ги смесвах. Третия ден изискваше пълното ми съсредоточаване, за да извлека зловонието на смъртта от капките кръв. Телегон все така висеше в шала, плачеше и риташе, а тежестта на магиите превиваше гърба ми. Бях решена на всичко за него, та дори да обърна целия свят.
Чаках цяла сутрин, но не получих отговор. И разбрах, че съм успяла. Най-сетне бяхме свободни. Бяхме се спасили не само от Атина, а и от всички врагове. Магиите ми тежаха, но се чувствах безтегловна. Най-сетне Еея беше само наша. Коленичих, развих шала и оставих Телегон на земята.
— Спасих те и най-после ще бъдем щастливи.
Само че не беше толкова просто. Всичките тези дни, в които го бях държала неотлъчно до мен, се оказаха закъсняло наказание. Той хукна, без да спира и без дори да сяда за почивка. Атина нямаше да дойде, но на острова имаше скали, зъбери и хапещи насекоми, които едва измъквах от ръцете му. Понечех ли да го хвана, той се втурваше да бяга право към някоя надвиснала скала. Сякаш се сърдеше на целия свят — на камъка, който не можеше да хвърли достатъчно далеч, и на краката си, които не тичаха достатъчно бързо и не скачаха като лъвските крака, та да се мята върху дърветата с лекота. Ядосваше се и удряше с юмруци ствола, а аз исках да го прегърна и да го уверя, че скоро ще порасне и ще стане по-силен. Дърпаше се и нищо не можеше да го утеши, тъй като не беше от децата, чиито внимание се отвлича лесно с нещо шарено и лъскаво. Давах му успокоителни билки и мляко с вино, дори отвари за сън, но нищо не помагаше. Само морето го успокояваше. Вятърът беше неуморен като него, а вълните не стихваха за миг. Стоеше на брега, държеше ръката ми, а аз изброявах: хоризонт, небе, вълни, приливи, отливи, течения. Телегон повтаряше думите шепнешком, а ако го дръпнех, за да му покажа нещо друго — плодове, цветя или някое обикновено заклинание, — викаше ядосано „Не!“ и държеше да останем на брега.
Най-трудно беше в дните, когато подновявах магиите. Тъкмо се залавях за работа, и той започваше да тропа с крак, за да му обърна внимание. Обещавах, че на другия ден ще го заведа на брега, но Телегон продължаваше да ми пречи. Беше вече голям и не можех да го нося в шала. Белите валяха една след друга. Обърна цяла маса с чинии, покатери се до лавиците и счупи стъклениците ми. Понякога вълците го пазеха, но той беше твърде див за тях и накрая избягаха в градината. Притеснявах се, че магията ще се развали, преди да я подновя, а Атина само това чакаше.
Бях нервна, нетърпелива и избухлива. Всяка грешка и всяка проявена слабост в отглеждането на сина ми излезе наяве. Един ден, тъкмо приготвях отварите, той грабна една стъклена купа и я счупи до босите си крака. Грабнах го, изметох и измих, а той риташе и се противеше все едно му бях отнела най-скъпия приятел. Накрая го затворих в стаята. Започна да крещи и удря по стената — дори с глава. Опитвах се да довърша отварите, но главата ми бучеше. Надявах се да се умори и да заспи, но беснеенето не спираше. Денят отмина, а аз не бях готова. Горях от гняв и нищо не се получаваше.