Бях се заклела да не подлагам Телегон на никакви магии. Това би направил Еет, за да наложи волята си. В един миг не издържах, взех маковите семена и билките за сън, смесих ги и ги сварих. Влязох в стаята. Синът ми беше съборил кепенците и ги риташе.
— Ела, пийни — казах аз.
Той пи и продължи да рита, но аз го гледах с любопитство. Щеше да види коя е майка му. Изведнъж се стовари като прекатурена канара. Главата му се удари силно в пода и аз се уплаших. Мислех си, че кротко ще заспи, но цялото му тяло беше вдървено, пръстите изкривени като нокти на птица и устата му зееше. Медея беше споменала, че упоените роби в палата на баща й не разбирали какво става с тях. Аз обаче забелязах ужаса и безпомощността в изцъклените му очи.
Извиках и магията се развали. Тялото му се отпусна, Телегон се размърда, скочи и ме изгледа като свирепо животно в клетка. Разплаках се. Беше ме срам от себе си. Съжалявам, съжалявам, повтарях аз, докато най-сетне ми позволи да го прегърна. Докоснах подутината на главата му и я премахнах с една вълшебна дума.
Беше се стъмнило. Държах го в скута си, шепнех му и му пеех. После го занесох в кухнята за вечеря. Седеше прилепен до мен, ядеше и постепенно силите му се възвърнаха. Отново хукна из къщата и започна да събаря всичко, до което стигаха ръцете му. Нямах никаква сила, а магията срещу Атина отслабваше и тя щеше да се появи всеки миг.
Телегон ме поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да го настигна, да го ударя или да го омагьосам. Аз обаче се пресегнах до най-високата лавица и свалих големия съд с мед, който искаше да докопа. Хайде, вземи го!
Той го блъсна и счупи, омаза се с мед, а вълците облизаха лепкавите следи. Приключих с отварите, измих го и го сложих да спи. Малките му пръстчета стискаха ръката ми. Изпитвах угризения и срам. Мислех си, че може да ме намрази и да избяга, но пък имаше само мен. Дишането му се успокои и той се отпусна в съня си.
— Защо не си по-послушен? Защо трябва да е толкова трудно? — пошепнах аз.
В отговор видях палата на баща ми. Излъсканият керамичен под и черният блясък на обсидиана. Потракването на пуловете на дамата и златните крака на баща ми, до които седях. Мълчах и кротувах, но винаги изпитвах желание да седна в скута му, да скоча, да тичам и да викам, да грабна пуловете и да ги захвърля в стената, да чакам огнището да изгасне и да изкопчвам една по една тайните на баща ми все едно раздрусвам дърво с плодове. Не смеех да се държа така, тъй като Хелиос щеше най-безмилостно да ме превърне в пепел.
Луната огря челото на сина ми. По лицето му бяха останали петънца, които не бях успяла да изтъркам. Защо исках да е послушен? Аз не бях послушна, а и доколкото го познавах, баща му изобщо не беше кротък. Разликата беше, че Телегон не се боеше да изгори и да стане на пепел.
Всеки път, когато синът ми ме погледнеше дръзко и гневно, съумявах да се успокоя с мисълта, че е наследил непокорството на родителите си — спасителна мисъл, благодарение на която можех да поема дъх и да продължа напред.
Бях живяла хиляда години, но те не ми се виждаха толкова много в сравнение с трудното детство на Телегон. Молех се да проговори рано, но тогава стана дори по-сложно, тъй като започна да изразява буйството си и с думи. Повтаряше не, не, не, изскубваше се и само след миг крещеше „Мамооо!“. Ушите ме заболяваха от виковете му. Тук съм, успокоявах го аз, но той изискваше цялото ми внимание. Обикаляхме острова и играехме на каквото поиска, но забележеше ли, че се разсейвам, започваше да плаче и не се отлепваше от мен. Липсваха ми нимфите. Можех да им се оплача, макар да беше по-добре, че никой не виждаше как го бях разглезила заради заплахата на Атина.
Ела, Телегон, виках го аз, ще ти покажа как се правят магии. Искаш ли да преобразя тази ягодка? Той ми обръщаше гръб и хукваше към брега. Вечер седях до леглото му и си обещавах, че на другия ден всичко ще бъде по-хубаво. Понякога тичахме и се смеехме, а Телегон седеше в скута ми, докато се любувахме на вълните. Краката му не спираха да подритват неспокойно, а пръстите му пощипваха ръцете ми. Понякога скланяше глава на гърдите ми и аз усещах как диша. Търпението ми се изчерпваше и ми идеше да изкрещя: „Хайде, викай на воля! Нямам нищо против!“.
Всеки миг се налагаше да проявявам воля и търпение. Нещо като магия, която правех сама на себе си. Синът ми беше буйна река, която се нуждаеше от канали, за да не прелее. Разказвах му приказки за зайчето, което търсело храна, и за бебето, което чакало майка му да дойде. Той искаше още приказки и аз се надявах, че те ще смирят буйството му. Минаваха луни след луни и Телегон растеше. По едно време спря да крещи и се закроти. Ще ми се да бях запомнила кога настъпи промяната или поне да се бях успокоявала с мисълта, че това най-сетне ще се случи, за да не се отчайвам.