Умът му постепенно се разлисти и той започна да разсъждава и да говори като голямо дете. Беше на шест. Не се цупеше, а седеше до мен в градината.
— Мамо, трябва да отрежем ей онова там. — Слагаше ръка на рамото ми и отрязваше корените с малкото ножче, което носеше. — Видя ли колко лесно се справих?
Все още обичаше морето. Познаваше всички риби и миди. Майстореше салове от няколко дъски и плаваше покрай брега. Правеше мехурчета в плитките заливчета и гледаше как бягат раците, като ме дърпаше за ръката: виж този, виж онзи, не съм виждал по-голям, не съм виждал по-малък, по-лъскав, по-черен, онзи пък е загубил щипката си, ама другата е станала по-голяма — хитро, нали? Изпитвах желание да има още някой на острова. Не за да не съм сама в неволите, а за да споделям радостта от детето си. Щях да му кажа: С Телегон минахме през бури и ветрове, аз го разочаровах и въпреки това синът ми е най-голямото чудо на света! Когато забеляза насълзените ми очи, той ме успокои:
— Мамо, ракът е добре. Ще му порасне нова щипка. Виж, този има точки, които приличат на очи. Дали наистина гледа с тях?
Вечер не слушаше моите приказки, а съчиняваше свои истории. Тогава забелязах, че има доста странно въображение. Разказваше за грифони, левиатани и химери, които ядели от ръцете му, с които пътешествал или пък ги надхитрявал. Може би всяко дете, израсло само с майка си, развиваше такова голямо въображение. Телегон се прехласваше и се пренасяше в света на своите герои. Стана на осем, десет, дванайсет… Беше сериозно, високо и силно момче. Имаше навик да почуква с пръст по масата като старец, който поучава. Най-много обичаше историите за проявена смелост и доблест с поука: Ето защо никога не бива да правиш така и така и винаги трябва да си сигурен, че…
Допадаше ми неговата убеденост и неговият свят, в който доброто и злото бяха разграничени, грешките имаха последствия и чудовищата получаваха заслужено наказание. Аз не познавах такъв свят, ала бих живяла в него.
Беше лято, прасетата риеха земята под прозореца на стаята, Телегон беше на тринайсет и ми разказваше поредната история.
— Ти си по-сладкодумен и от баща си — засмях се аз.
Той замълча, сякаш държеше птица и се боеше да не отлети.
— Питай, питай — добавих с усмивка. — Време е да ти разкажа за него.
— Какъв беше той?
— Принц, който дойде на острова. Умееше хиляди неща!
— Опиши ми го.
Мислех, че спомените ми за Одисей ще имат горчив привкус, но се оказа, че ми е приятно да говоря за него.
— Тъмна коса, черни очи, червеникава брада. Големи ръце, къси и силни крака. Учудваше ме с бързината си.
— Защо си тръгна?
Въпросът ме затрудни като онова жълъдче в детството ми. Зелено филизче, а под него надълбоко заровен корен. Поех дълбоко дъх и подхванах:
— Когато замина, не знаеше, че си в утробата ми. Чакаха го съпруга и син. Боговете и смъртните не могат да се радват на дълготрайно взаимно щастие. Беше нормално да замине.
— На колко години беше? — попита замислено Телегон.
— На четирийсет и няколко.
Той пресметна годините и каза:
— Значи сега няма шейсет. Жив ли е?
Представих си го как върви по брега на Итака. След раждането на сина ми не ми беше останало време да мисля за него. Ала споменът беше жив и Одисей беше пред очите ми.
— Вероятно да. Беше силен. По дух.
Възбраната беше вдигната и Телегон не спираше да разпитва за баща си — за царството му, за фамилията, за детството му, съпругата и сина, а и за военните му подвизи. Помнех всичките подмолни деяния и ужаси, за които баща му беше разказвал, но когато започнах да говоря, усетих, че премълчавам и преиначавам фактите, за да не лъсне бруталността и жестокостта на кръвопролитията, Одисей да не изглежда безсърдечен, а смел. Понякога казвах истината и синът ми възразяваше: „Май нещо сбърка. Баща ми не може да е постъпил така“.
Прав си, съгласявах се аз, баща ти пуснал троянския шпионин с шапка от кожа на невестулка и той се завърнал жив и здрав при семейството си. Баща ти винаги държал на думата си.
Телегон засияваше.