— Знаех си, че е почтен човек. Разкажи ми и за други негови благородни дела.
Съчинявах следващата лъжа и се питах дали Одисей би ме укорил. Не знаех и не ме интересуваше. Бях готова на много по-недостойни постъпки, за да направя сина си щастлив.
Понякога се чудех какво да разкажа на Телегон, ако ме попита за моя предишен живот. Как да разкрася Еет, Сцила и прасетата? Но той така и не попита.
Синът ми обикаляше острова и се връщаше привечер, развълнуван от видяното. Гласът му стана по-дрезгав и по-плътен, порасна и на ръст. Задаваше въпрос след въпрос. Разкажи ми за Итака, как изглежда островът, далеч ли е оттук, опасен ли е пътят дотам.
Беше есен и правех плодови сиропи за зимата. Можех да накарам дърветата да разцъфтят, когато поискам, ала правенето на сиропи ми доставяше удоволствие — бълбукащата сладост на плодовете и прозирните им бляскави като скъпоценности цветове, наредените на лавиците буркани в очакване на зимата.
— Мамо! — втурна се Телегон. — Задава се потъващ кораб. Трябва да им помогнем.
Покрай острова често минаваха кораби. Последвах го до скалите. Корабът беше наклонен и потъваше.
— Направи магията за спасение! Поне веднъж! Ще ти бъдат вечно благодарни!
За малко да попитам защо е толкова сигурен. Тези, които се нуждаеха най-много от помощ, бяха най-неблагодарни. Бяха агресивни и изливаха злобата си, за да се почувстват отново добре.
— Моля те! Може да е някой като баща ми!
— Никой не е като баща ти.
— Ще потънат! Не бива да стоим бездейно!
Телегон гледаше отчаяно и със сълзи на очи.
— Моля те, мамо! Не мога да гледам как загиват!
— Само този път — съгласих се аз. — И никога повече!
Вятърът донесе виковете: Бряг, бряг! Корабът приближи. Накарах Телегон да се скрие. Нямаше да излиза от стаята, докато не се нахранеха и не изпиеха виното. Започнах да правя старата отвара. Бърках билките, без да мисля, и слушах въпросите на развълнувания ми син: Откъде ли са? В кои скали са блъснали кораба? Можем ли да им помогнем да го закърпят?
Действах механично и опитвах да се сетя старото заклинание. Ама разбира се, че ще ви помогна. Искате ли да ви налея още вино?
Не че не го очаквах, но изтръпнах, когато почукаха на вратата. Бяха опърпани, гладни и както винаги отчаяни. Капитанът ми заприлича на увита на кълбо усойница. Повдигна ми се. Беше късно да затръшна вратата, а и Телегон беше долепил ухо на стената и слушаше. Бях го предупредила, че ще направя магия. Той кимна. Разбирам, мамо. Всъщност нямаше представа какво следваше — зловещото пукане на ребра и разкъсване на плът при преобразуването на човешките тела в животински.
Седнаха, ядоха и пиха. По едно време капитанът се надигна и задържа острия си поглед върху мен.
— Как се казваш, почитаема домакиньо? На кого да благодарим за гостоприемството?
Можех в миг да ги пратя в кочината, ала Телегон влезе с наметало и меч на кръста. Висок, строен младеж на петнайсет.
— В дома сте на дъщерята на Хелиос, богинята Цирцея, и на нейния син Телегон. Макар да не приемаме смъртни на острова, вие сте в беда и затова ще ви помогнем.
Гласът му не трепна нито за миг. Очите му бяха тъмни като очите на баща му, със златисти точици. Всички зяпнаха. Аз също. Как ли се беше почувствал Одисей след толкова много години при срещата с порасналия Телемах…
Капитанът коленичи.
— Богиньо, благодарни сме, че богините на съдбата ни доведоха на твоя остров!
Телегон му направи знак да стане. После седна начело на масата и сипа на мъжете. Те почти не докосваха храната и го зяпаха възхитено, готови да му разкажат за премеждията си. Гледах сина си и се чудех на неподозираните му качества.
Той отиде с мъжете на брега, за да им помогне с потягането на кораба. Не се тревожех кой знае колко. Моята магия върху всички обитатели на острова щеше да го пази, пък и моряците бяха вече омаяни от него. Беше по-млад от тях, но те го слушаха и кимаха. Телегон им показа най-подходящите са сечене дървета, потоците и дебелите сенки. Поправяха кораба три дни. Синът ми беше непрекъснато с тях. Наричаха го господарю и се вслушваха в съветите му, сякаш беше деветдесетгодишен майстор, а не хлапак, който виждаше за пръв път пробит кораб. Господарю Телегон, как мислиш, така добре ли е?
Той оглеждаше кръпката.
— Идеално! Няма да протече!
Те сияеха и когато отплаваха, дълго махаха и ни благославяха. Корабът изчезна зад хоризонта и Телегон посърна.
Признавам, че ми се искаше да стане магьосник. Казвах му имената на билките и му обяснявах качествата им. Правех лесни заклинания и се надявах, че ще му стане интересно. Най-сетне си обясних защо магиите не го привличат. Те променят света. А той искаше да живее в този свят.