Цялата зима, пролет и лято прекара навън. От зори до здрач. Почти не го виждах. Питах го къде ходи, а той само махаше с ръка към брега. Не настоявах за отговор. Прибираше се задъхан, а туниката му беше цялата в бодли. Раменете му заякнаха и лицето му стана още по-мъжествено.
— Може ли да ползвам пещерата, в която е бил корабът на баща ми?
— Всичко тук е твое.
— Обещаваш ли да не влизаш вътре?
Помнех колко много държах на личното си пространство като млада и веднага отвърнах:
— Обещавам.
Дали не омайваше и мен така, както омайваше моряците? Чувствах се като спокойна, доволна и добре нахранена крава и не бях склонна да задавам въпроси. Казвах си, че е щастлив, че расте и че нищо лошо не може да му се случи на острова.
Слънцето още не беше затоплило листата, когато в едно ранно утро дойде при мен в градината. Обикновено не се събуждаше толкова рано, но на този ден ставаше на шестнайсет.
— Направих ти круши с мед — рекох аз.
Синът ми стискаше в ръка полуизядена круша с капещ сироп.
— Намерих ги. Благодаря. Искам да ти покажа нещо.
Избърсах калта от ръцете си и го последвах. В пещерата имаше малка лодка с размера на лодката на Главк.
— Чия е лодката? Къде са хората?
Лицето му поруменя.
— Лодката е моя. Исках да я направя преди пристигането на кораба, но като го видях, желанието ми се засили още повече. Моряците ми дадоха инструменти и ми показаха някои тънкости. Харесва ли ти?
Платното беше съшито от чаршафи, а дъските не бяха добре рендосани и имаха чепове. Хем се ядосах, хем изпитах гордост. Синът ми беше направил лодка само с няколко инструмента и с голямо желание.
— Изглежда много добре.
— Той каза, че трябва да пазя лодката в тайна, но аз не исках да крия от теб.
— Кой е този той?
— Не се тревожи. Помогна ми и си замина. Бил стар твой приятел.
Стар приятел. Как не се бях сетила за тази опасност! Спомних си вълнението на Телегон, когато напоследък се прибираше вечер, и как преди време нимфите имаха същите възбудени лица в края на деня. Атина не можеше да развали магията ми, тя нямаше власт в подземното царство. Ала той обикаляше навсякъде и отвеждаше душите до портите на Хадес. Богът на промяната, богът, който се меси във всичко.
— Хермес не ми е приятел. Веднага ми кажи какви ти ги наприказва!
— Предложи да ми помогне — смути се Телегон. — Според него всичко трябва да става бързо. Ако например имаш коричка на рана, трябва да я махнеш с един рязък замах. Пуснахме лодката да я пробваме. Здрава е и ще се върна след половин месец, преди пролетта.
Не можах да осъзная думите му и попитах:
— За какъв половин месец говориш?
— Толкова трае пътят до Итака. Хермес ще ме преведе покрай чудовищата, така че не се страхувай за мен. Ако тръгна по пладне, ще стигна привечер до първия остров.
Не можех да продумам. Бях онемяла. Телегон сложи ръка на рамото ми.
— Не се безпокой. Хермес ми е роднина по бащина линия и не би ме излъгал. Чуваш ли, мамо? — взря се синът ми в мен.
Изтръпнах от ужас. Колко млад и наивен беше! Била ли съм някога като него?
— Той е богът на измамата. Само глупаците му вярват.
Лицето на сина ми пламна.
— Знам какъв е. Не разчитам само на него. Взел съм лъка си. Между другото, Хермес ми показа как се мята копие.
В ъгъла имаше кол с прикрепен на върха кухненски нож. Доловил паниката ми, Телегон понечи да ме успокои:
— Не че ще го използвам. До Итака има няколко дни път, а там ще бъда на безопасно място с баща ми.
Беше много доволен и горд от плана си. С каква лекота каза на безопасно място с баща ми Обзе ме силен гняв и едва се овладях.
— Защо мислиш, че ще бъдеш добре дошъл в Итака? Познаваш баща си само от няколко истории. Той има син и дали Телемах ще иска да се запознае брат си, който е копеле?
Телегон трепна, когато чу думата копеле, но отговори без колебание:
— Мисля, че ще иска. Аз не отивам за царството или за наследството му. Ще постоя зимата и ще се опознаем.
— Значи всичко е решено, така ли? Уредил си всичко с Хермес и за мен остава да ти пожелая попътен вятър. А какво казва всезнайният Хермес за сестра си, която иска да умреш? И за това, че ще загинеш в мига, в който напуснеш острова?
— Мамо, това е било толкова отдавна — въздъхна той. — Тя сигурно е забравила.
— Забравила?! — Гласът ми прокънтя в пещерата. — Да не си се побъркал? Атина никога не забравя. Ще те унищожи на мига като сова, гълтаща глупава мишка.