Телегон пребледня, но храброто му сърце не се предаваше току-така.
— Ще рискувам.
— Няма да рискуваш. Забранявам ти.
Той зяпна. За пръв път му забранявах нещо.
— Трябва да отида в Итака. Лодката е готова и…
— Чуй ме! Напуснеш ли острова, ще умреш. Така че никъде няма да ходиш. Ако отплаваш, на мига ще подпаля и изгоря лодката.
Телегон мълчеше и не вярваше на ушите си. Обърнах се и си тръгнах.
Цял ден бях в кухнята, а той остана в гората. Привечер се върна само за да вземе завивките — искаше да ми покаже, че няма да спи у дома. Спрях го и казах:
— Настояваш да се отнасям с теб като с мъж, а се държиш като дете. Ти не си подготвен за опасностите, които те очакват. Израсна на острова в спокойствие и сигурност. Не бива да забравяш за съществуването на Атина!
Телегон избухна като прахан от искра.
— Права си! Не познавам света, но е така, тъй като ме държиш до полата си.
— Атина искаше да те вземе, за да те убие.
— Сто пъти си ми го казвала. Но ето че не е идвала и аз съм жив!
— Не е идвала благодарение на магиите ми. Знаеш ли колко е трудно да ги правя и да ги подновявам, за да съм спокойна, че кракът й няма да стъпи тук!
— Ти обичаш да правиш магии.
— Обичам ли? — Избухнах в смях. — Обичам да си върша работата, но откакто си се родил нямам една свободна минута!
— Вече ще имаш. Остави ме на мира! Та ти дори не знаеш дали Атина е все още ядосана и със същите намерения. Изминали са шестнайсет години!
Каза го така, сякаш ставаше дума за шестнайсет века. Той не можеше да си представи същността на боговете и безпощадността им като свидетели на безброй поколения, които се раждат и изчезват пред очите им. Синът ми беше млад и смъртен. За него един следобед беше равнозначен на цяла година.
Кръвта забушува в главата ми.
— Мислиш си, че всички богове са като мен, че можеш да ги пренебрегваш, когато ти скимне, и да се отнасяш с тях все едно са слуги, а желанията им са случайно долетели мухи, които можеш да отпъдиш. Само че те ще те смачкат от злоба и така ще си доставят истинско удоволствие.
— Страхът от боговете! Страхът от боговете! Повтаряш все едно и също. И въпреки това хиляди и хиляди мъже и жени живеят до дълбока старост. Някои дори са щастливи, мамо, и не желаят да седят с отчаяни лица в спокойните си пристанища. Аз искам да бъда един от тях. Защо не ме разбираш?
— Не аз, а ти не разбираш. Казах, че няма да заминеш и толкова!
— И ще остана тук цял живот? Докато умра? Не! — Телегон удари с юмрук по масата. — Няма за какво да стоя тук. Когато дойде следващият кораб, моряците ще постоят няколко дни, ще заминат, а аз ще остана все така заточен. Ако ще живея така, бих предпочел да умра. По-добре Атина да ме убие. Поне да видя нещо, което да е различно от този остров!
Пред очите ми падна пелена.
— Не ме интересува какво предпочиташ. Моите магии ще те спасят.
— Какво имаш предвид? — замисли се най-сетне той.
— Няма да разбереш какво си пропуснал. И никога няма да поискаш да заминеш.
— О, не, няма да пия от твоите отвари!
Изпитах удоволствие, че най-сетне го видях уплашен.
— И вярваш, че ще ми попречиш? Така и не разбра колко съм силна!
Ще запомня погледа му цял живот. Погледът на човек, пред който се е вдигнало булото на света и изведнъж е видял истинското му лице.
Телегон отвори вратата и се втурна в нощната тъма.
Стоях дълго като поразено от мълния и изгорено до корените дърво. След това отидох на брега. Въздухът беше студен, но пясъкът беше задържал топлината на слънцето. Колко пъти бях носила сина ми в прегръдките си на същия този бряг… Исках да бъде свободен, ненаранен и безстрашен — и желанието ми се сбъдна.
Той не би се съобразил с една непреклонна богиня, насочила копието си в сърцето му.
Не му бях разказвала за трудното му детство, нито пък истории за жестокостите на боговете и за жестокостта на баща му. А може би трябваше. Шестнайсет години го закрилях, а той не забеляза. Трябваше да го накарам да дойде с мен и да набере билките, които спасиха живота му. Да стои до печката и да чуе заклинателните думи. Да научи за всичко, което преживявах в мълчание, и колко много бях направила за него.
Но той беше винаги в гората и сякаш се криеше от мен. Толкова лесно правех магиите, с които да го лиша от желанията му — все едно махах гнилото на плод.
Стиснах зъби. Исках да крещя и да ридая. Исках да прокълна Хермес за полуистините и за изкушенията, но не той беше големият проблем. Проблемът беше Телегон, който рееше поглед в морето и шепнеше: хоризонт…