— Аз съм добър стрелец.
— Лъкът ти улучва дъбовете и фазаните. Ти не си воин.
— Надявам се твоите заклинания да ме пазят — въздъхна синът ми.
— Не бъди глупав — ужасих се аз. — Моите заклинания важат на острова. За да си жив, не бива да разчиташ на тях!
— Половината ми кръв е твоя и затова съм наследил и твоите умения.
Какви умения? Прах в очите и омайване на смъртните? Чувствах се толкова стара, когато гледах смелото му и обнадеждено лице. В него напираше и разцъфваше младостта, черните къдри висяха над очите му, а гласът му беше плътен. По него щяха да въздишат и момчета, и момичета, ала аз виждах единствено уязвимото му в ръцете на враговете тяло и ме побиваха тръпки, когато зървах голия му огрян от светлината на огъня врат.
Телегон се наведе и пошепна:
— Ще се пазя, не се бой за мен.
Искаше ми се да изкрещя, че такова обещание е невъзможно. Какво знаеше той? Нищо! Но чия беше вината? Аз го пазех далеч от света. Обрисувах произхода му с най-хубави и ярки краски и картината му хареса. Беше твърдо късно за промени. Бях стара, значи трябваше и да съм мъдра. Не биваше да се вайкам, щом птичето е вече излетяло.
Казах му, че трябва да спазва трите условия, като последното засягаше мен. Той не попита за подробности и вероятно помисли, че е някакво заклинание. Щом си легна, отидох на брега.
Вълните галеха краката ми и се плискаха в края на роклята. След няколко часа Телегон щеше да вдигне тежкия камък, който служеше за котва, а и грубо съшитото платно. Беше добро момче и щеше да ми маха, докато го изгубя от очи. А после щеше да насочи погледа си към малкия каменист остров, към който плаваше с надежда.
Замислих се за тъмните течения на Океан, за голямата река, опасваща света. Ако някой бог има наядска кръв, той може да се гмурне във вълните и да бъде носен през скалистите тунели, по хиляди притоци, докато стигне под морското дъно.
С Еет стигахме до мястото, където морето и реката се срещаха. Те не се сливаха, а правеха мембрана — нещо като медуза, през която гледахме фосфоресциращите блещукания в океанския мрак. Допирахме ръце в медузата и усещахме невероятно ледената и напираща от другата страна вода. Пръстите ни изтръпваха и имаха вкус на сол.
— Внимавай! — каза веднъж брат ми и посочи една бледосива голяма колкото кораб сянка. Тя се носеше към нас с прилепнали зловещи криле. Чуваше се скърцането на влачещата й се по пясъчното дъно опашка.
Великият Тригон, каза брат ми, божество само по себе си. Прародителят на света бог Уран го създал за пазач — отровата в опашката му била толкова силна, че убивала смъртните и обричала и най-великия бог на вечни мъки. А какво ли причиняваше на по-нисшите богове? На такива като нас?
Еет гледаше чудовището с ококорени очи: плоската дълга уста, чудатото зловещо лице и белите хриле във водата над нас.
— Страхотно оръжие е този Тригон — пошепна той.
Щях да наруша изгнанието и затова изчаках облаците да замъглят лунния взор на леля ми. Щях да се върна до сутринта, преди да забележат отсъствието ми. Трябваше да успея.
Нагазих във водата, докато покри главата ми. За да потънат, смъртните трябва да имат камъни в джобовете, а аз вървях спокойно по дъното. Теченията минаваха над главата ми, но аз бях достатъчно надълбоко, за да ме понесат. Очите ми осветяваха пътя. Пясъкът се движеше и писиите се шмугваха между краката ми, но други морски същества не приближаваха. Може би надушваха наядската ми кръв или долавяха мириса на отровните отвари, който се беше просмукал в кожата ми. Колебаех се дали да не се обърна към морските нимфи, но на тях надали щеше да им хареса целта на посещението ми.
Гмурнах се в най-дълбоките тъмни води. Тялото ми се смрази, а солта щипеше лицето ми. Тежестта на океана ме затискаше като планина, но моята издръжливост беше завидна и аз продължавах напред. В далечината съзрях огромни китове и калмари. Ръката ми беше на дръжката на острия бронзов нож.
Пясъкът беше толкова студен, че пареше на стъпалата ми. На самото дъно цареше пълна тишина и водата не помръдваше. Единствената светлина се дължеше на носещите се луминесцентни лъчи. Този бог беше много хитър — принуждаваше посетителите да стигнат до зловещото място, където живееше само той.
Извиках:
— Велики повелителю на глъбините, идвам тук, за да те предизвикам.
Мракът се раздели и по средата се появи той. Огромен, сивкавобял, като изгорял послеобраз на слънцето в морските дълбини. Крилата му се разпериха безшумно и раздвижиха водата. Очите му бяха тесни и продълговати като на котка, а устата — грозна бяла цепка. Мислех си, че ще се боря с нещо подобно на минотавър или с поредния олимпийски бог. Огромното чудовище ме стъписа. То беше по-старо от всичко най-старо на света, дори от първото зрънце сол. До него дори баща ми би изглеждал като малко дете. Обзе ме вледеняваща паника. Цял живот бях очаквала да се сблъскам с някакъв голям ужас и ето че той беше пред мен.