Защо си тук?
Боговете чуват мислите си, но неговият глас ме прониза.
— Тук съм за отровната ти опашка.
За какво ти е такова оръжие?
— Атина иска да отнеме живота на сина ми. Аз не мога да го спася, но ти можеш.
Немигащите му очи се впериха в мен.
Дъще на слънцето, всичко в морето стига до мен. Очаквах да се срещнем. Познавам семейството ти. Брат ти също е искал отровата, но като всички други и той си тръгна с празни ръце. Не можеш да се бориш с мен.
Обзе ме отчаяние, тъй като беше искрен. Всички морски чудовища бяха в белези от битки с левиатаните. Не и той. Кожата му беше гладка и никой не смееше да предизвика древната му мощ. Дори Еет беше осъзнал безпомощността си.
— Аз трябва да опитам. Заради сина ми.
Невъзможно.
Категорични и бездушни, думите отразяваха същността му. Немигащият му поглед и мразовитата вода ме обезсилваха и аз едва продумах:
— Синът ми трябва да живее.
За смъртните има само едно трябва — смъртта.
— Дай ми възможност да ти се отблагодаря с каквото и да е.
Цепката на устата му зейна в беззвучен смях.
Какво можеш да ми дадеш, след като имам всичко?
Бледите котешки очи се впериха в мен.
Моят закон е винаги един същ. Ще ти дам опашката, ако ти вземеш отровата й — вечни мъки в замяна на още някоя и друга година живот на сина ти. Заслужавали си?
Спомних си за раждането на Телегон и как за малко не умрях. Безкрайните мъки, на които не помогна никаква отвара и никакъв лек.
— Същото ли предложи на брат ми?
Да. Законът е за всички. Той отказа. Както останалите.
Това ми даде кураж.
— Имаш ли други условия?
Когато вече не ти трябва, хвърли я във вълните, за да се върне при мен.
— Даваш ли дума, че това е всичко?
Да не искаш да ме измамиш, дете?
— Вярвам, че ще имаме честна сделка.
От моя страна — да.
Теченията се размърдаха. Важното беше Телегон да живее.
— Готова съм — подканих чудовището аз.
Трябва сама да вземеш отровата.
Тъмната вода ме плашеше. Пясъчното дъно беше неравно от полузаровените кости на всички загинали в морето. Настръхнах от ужас и имах чувството, че кожата ще се отдели от тялото ми. Между боговете нямаше милост. Пристъпих и кракът ми се заклещи във въргалящ се гръден кош. Издърпах го и продължих. Не биваше да спирам.
Спрях пред опашката. Сивата плът изглеждаше лигаво мека, като гнила. Коремът стържеше по дъното. В началото на опашката се виждаше острият край на гръбнака, туловището излъчваше сила и власт, усещаше се мирис на нещо отвратително сладникаво. Как ли щях да изплувам с тази отрова? Или щях да остана завинаги тук, хваната за опашката, без да мога да спася сина си от смърт?
Спри, не го прави, заговори силното ми чувство за самосъхранение. Исках да побягна към безопасния бряг. Така, както Еет и всички останали бяха постъпили при срещата с Тригон.
Водата беше тъмна и мътна. Протегнах ръка и чудовището заплува пред мен. Умът ми беше мътен като водата. Бях напълно объркана.
— Какво става? Не разбирам… — рекох аз.
Докосването до отровата е достатъчно.
— И нищо друго? — недоумявах аз.
Стар съм колкото света и затова аз поставям условията. Ти си първата, която ще понесе последствията.
Той размаха опашка.
Режи. Но над опашката, инак отровата ще изтече.
Каза го с равен глас, все едно ставаше дума за парченце плод. Виеше ми се свят и не знаех как да отрежа опашката — кожата беше нежна като на вътрешната страна на китка или на детска шия.
— Подвеждаш ме, нали? Тази отрова може да унищожи света.
Тя е заплаха и за Зевс.
Този свят не ме интересува. Ти спечели, затова режи и взимай наградата.
Усетих гласа му като удар с камшик. Водата ме притискаше — безкрайни дълбини в безкрайна тъма. Меката сива опашка чакаше, ала аз не помръдвах.