Ти очакваше, че ще се бориш с мен, нали? Дори да не искам.
— Не ме карай да го правя — отвърнах аз със свит стомах.
Да те карам ли? Ти сама дойде.
Не усещах ножа в ръката си. Не усещах нищо. Синът ми беше някъде далеч, далеч… Забих острието и опашката поддаде. Все едно режех стъбло на цвете. Рукна златиста течност и си казах, че със сигурност съм прокълната — може и да владеех всички магии на света, но ето че бях осъдена да гледам раненото чудовище до края на дните си.
Държах опашката. Беше много лека и прозрачна.
— Благодаря! — промълвих с едва чут глас.
Водата отново се раздвижи, пясъкът зашептя и крилата на Тригон се разпериха. Всичко заблестя от златистата му кръв. Казах си, че трябва веднага да се махна от този свят, и чух в ответ:
Ами направи си друг свят, дете…
Чудовището отплува и остави златиста диря.
Обратният път със смъртоносната опашка в ръце беше безкраен. Не видях нито едно морско същество. Те не ме харесваха и ме отбягваха. Излязох на брега на зазоряване. Нямах време и веднага отидох в пещерата на Телегон. Бързо развих връвта и махнах ножа към саморъчно направеното му копие. Поколебах се дали да не сменя кривата дръжка, но той се беше упражнявал с нея и беше по-разумно да не правя промени.
Вързах за дръжката навлажнената с прозрачна течност остра опашка, изрекох заклинателни думи и й сложих кожена кания с моли, за да пази отровата.
Синът ми спеше с порозовяло лице. Седнах до него и изчаках да се събуди. Той замига и попита:
— Какво е това?
— Твоето оръжие. Пипай само дръжката. Едно одраскване означава край за смъртните и мъки за боговете. Не сваляй канията. Копието е за Атина или за друг страшен враг. Трябва да ми го върнеш.
Както винаги смел, Телегон хвана копието за дръжката и каза учудено:
— По-леко е от бронз. От какво е?
— Това е опашката на Тригон.
Синът ми обичаше историите за чудовища и ахна:
— Как я взе?!
— Той ми я даде. В замяна… Пази се и се защитавай.
Телегон коленичи.
— Мамо… Богиньо…
Сложих ръце на устните му и го вдигнах. Беше висок колкото мен.
— Не говори. Само живей.
Той се усмихна и седнахме да закусваме. После натоварихме лодката с провизии и дарове от гостите на острова и я замъкнахме до водата. Синът ми сияеше и не вървеше, а хвърчеше от радост.
Позволи ми да го прегърна и каза:
— Ще поздравя Одисей от теб. Ще се върна с невероятни истории. И с куп подаръци за теб, мамо.
Кимнах. Погалих лицето му и той отплава. Махаше, докато го изгубих от поглед.
Двайсет и първа глава
Зимните бури подраниха. Валеше напевно, но дъждът почти не навлажни земята. Вятърът пронизваше и брулеше листата на дърветата.
Не помнех откога не бях оставала сама на острова. Може би от… един век… или два… Сега можех да правя нещата, които бях отлагала шестнайсет години, да бъркам отвари от зори до здрач, да изравям корени и да забравям да ям, да плета кошници и да ги подреждам чак до тавана. Щях да си почивам.
Само че не спирах да обикалям брега и да напрягам взор, сякаш можех да зърна Итака. Броях миговете и си представях как той спира за вода, как приближава острова, отива в двореца, коленичи, а Одисей… Как ли щеше да се държи той? Не знаеше, че имаме дете, и какво ли щеше да си помисли?
Убеждавах се, че всичко ще мине добре. Телегон беше син за чудо и приказ и Одисей щеше веднага да го забележи така, както веднага забеляза стана на Дедал. Ще се сближат и ще го научи на всички умения на смъртните — да върти меч, да ловува, да разговаря на съвещание. Телегон щеше да присъства на пиршествата и да очарова цяла Итака, а баща му щеше да се гордее с него. Дори Пенелопа щеше да го хареса. И Телемах. А ако му предложеха да остане в двореца, той щеше да пътува между Еея и Итака и да има хубав и интересен живот.
И какво друго, Цирцея? Може би всички ще яхнат грифони и ще станат безсмъртни?
Въздухът замириса на зима и от небето западаха снежинки. Прекосих хълмовете хилядократно. Белите и черните тополи размахваха голи ръце. Плодовете под ябълките и дряновете зъзнеха съсухрени. Папратите стигаха до кръста ми, а морето белееше от пресъхнала сол. Кормораните прелитаха и грачеха над вълните. Смъртните казват, че природните чудеса са вечни и непроменливи, но островът не спираше да мени лика си и времето течеше безспир, поколение след поколение. От пристигането ми бяха изминали повече от триста години. Помнех огромния дъб като фиданка, брегът се виеше и променяше всяка зима, дори скалите бяха различни от съприкосновението с дъжда, вятъра, острите нокти на гущерите и семената, които попадаха в пукнатините и покълваха. Всичко се случваше в унисон с дъха на природата. Всичко без мен.