Говореше се, че аз съм причината Еет да е толкова особен. Не бих могла да докажа противното. Той по рождение беше различен от другите богове. От малък разбираше всичко, което другите не схващаха. Изброяваше чудовищата от най-тъмните морски глъбини. Знаеше, че билките, които Зевс беше дал на Кронос, се казват фармака. Те вършеха чудеса и мнозина се възползваха от кръвта на боговете.
— Откъде знаеш всичко това? — чудех се аз.
— Просто слушам.
Аз също слушах, ала не бях любимката на баща ми. Еет присъстваше на съвещанията му, а чичовците ми го канеха в палатите си. Чаках го да се върне, за да отидем на пустия бряг, да седнем на скалите и морето да се плиска в краката ни. Скланях глава на рамото му и той ми задаваше въпроси, които не си бях задавала, а и едва разбирах.
— Как чувстваш божествеността си?
— В смисъл?
— Аз например чувствам моята като водопад, който се лее бистър чак до каменното си подножие.
На свой ред казах, че отъждествявам божествеността си с бриз сред зъбери или с грачещ в гнездото си гларус.
— Говориш така, тъй като се влияеш от моя отговор. Кажи ми какво усещаш дълбоко в себе си.
Затворих очи. Ако бях смъртна, щях да чуя биенето на сърцето си. Но кръвта тече лениво във вените на боговете и не чух нищо. Не исках да го разочаровам и притиснах ръка до сърцето си. Най-сетне долових тихо туптене и казах:
— Чувствам се като черупка.
— На мида или на раковина?
— На раковина.
— И какво има в черупката?
— Нищо. Въздух.
— Това са две различни неща. Нищото е нищо, а въздухът изпълва дъха, живота, духа и думите. Всичко!
Брат ми, философът… Знаете ли колко богове са като него? Аз познавах само още един. Синьото небе се извисяваше над нас, ала аз имах чувството, че съм все още в тъмната зала с оковите и окървавения под.
— Ще ти кажа една тайна — рекох аз.
Еет повдигна учудено вежди. Помисли, че се шегувам, тъй като знаеше всичко, което знаех и аз, и затова уточних:
— Ти още не беше роден.
Докато му разказвах за Прометей, той не вдигна очи. Твърдеше, че мисли най-добре, когато не се разсейва. Погледът му, орлов като на птицата, чието име носеше, и като вода, пълзяща в пукнатините на лодка, сякаш проникваше до най-тънките подробности.
Брат ми помълча и накрая рече:
— Прометей е пророчески бог. Не само е знаел, че ще бъде наказан, а и как ще бъде наказан. И въпреки това не се е разколебал.
Не бях се сетила за това. Когато е откраднал огъня за хората, той вече е знаел за орела и зловещата скала, а когато му казах, че се надявам да е добре, той отвърна: „Доколкото мога“.
— Кой друг знае за това?
— Никой.
— Сигурна ли си? — Гласът му прозвуча необичайно тревожно. — Нали не си казала на никого?
— Не съм. Кой би ми повярвал?
— Не трябва да казваш на никого. Не го споменавай пак и пред мен. Имаш късмет, че баща ни не знае.
— Мислиш ли, че щеше да се ядоса? Прометей е негов братовчед.
— Всички сме негови братовчеди, включително и олимпийците. Татко като нищо би те хвърлил на гарваните, тъй като в очите на другите ще заприлича на глупак, който не може да упражнява контрол над децата си.
Стомахът ми се сви. Като видя изражението ми, Еет се засмя.
— Разбра, нали? И за какво всичко това? Прометей е вече наказан. Чуй съвета ми! Следващия път, когато предизвикваш боговете, прояви повече разум. Не бих искал да видя сестра си на пепел заради някаква глупост.
Най-сетне уговориха брак за Пазифая. Тя копнееше за това, седеше в скута на баща ми и не спираше да мърка как би искала да роди дечица на някой добър избраник. Брат ми Персей имаше задачата да помогне в намирането на съпруг и често вдигаше чаша в чест на нейната готовност за брак.
— Минос! — обяви баща ми. — Син на Зевс и господар на Крит.
— Смъртен?! — сепна се майка ми. — Нали каза, че ще бъде бог?
— Той е безсмъртен син на Зевс.
Персей се подсмихна подигравателно.
— Вероятно… Всъщност ще умре или не?
Огънят в огнището лумна като от внезапна светкавица.
— Стига празни приказки! Минос ще бъде господар на душите на смъртните в задгробния живот. Името му ще просъществува.
Всички млъкнаха. Срещнах погледа на Еет и прочетох мислите му: Видя ли? Трябва да се внимава и да се проявява разум.
Очаквах сестра ми да се разплаче заради избора на съпруг, ала тя се усмихваше. Не знаех защо. Замислих се за нещо друго и лицето ми запламтя. До Минос щяха да бъдат семейството му, съветниците, целият дворец, васалите, астрономите, виночерпците, слугите и подчинените на слугите. Всички тези, за които Прометей беше пожертвал вечността си. Смъртните.