Шестнайсет години пропъждах една натрапчива мисъл. Въпреки заплахата на Атина за Телегон животът беше лесен — първо безгрижното детство, после прищевките на поотрасналото момче, разцъфналата младост и заедно с тях туниките, които трябваше да пера, постелките, които трябваше да сменям, и ястията, които му готвех. Той замина и истината ме завладяваше с всеки изминал ден. Дори да победеше Атина, дори да се върнеше от Итака, аз щях да го загубя. Може би при корабокрушение, може би в битка или вследствие на болест. Най-многото, на което можех да се надявам, беше да го видя остарял. Вероятно в напреднала възраст, съсухрен, с немощни крака. Щях да стоя до белокосия покойник и да гледам как го обгръщат пламъците на кладата. Хълмовете, дърветата, лъвовете, камъните, червеите, пъпките, Дедаловият стан — всички те бяха чезнещ сън. Под тях беше моето истинско царство: ледена вечност на безкрайна скръб.
Един от вълците на двора започна да вие.
— Шшшт! — извиках аз, но той не млъкваше и воят ехтеше оглушително.
По едно време заспах пред огнището. Събудих се с натежала глава, а завивката се беше отпечатала на бузата ми. От прозорците струеше бледа и неприятна зимна светлина, която пронизваше очите и оставяше сенки по пода. Исках отново да заспя, но вълкът скимтеше, виеше и аз станах, за да отворя вратата.
На прага стоеше Арктур — любимата вълчица на Телегон. Тя се втурна през поляната към хълма на брега. Последвах я без наметалото си и премръзнах от ветровете на върха, където спря Арктур. Морето беше от страховито по-страховито. Надигаше се във високи пенести и всепомитащи вълни. Само най-смелият моряк би излязъл в такова море, и то при неотложна нужда. Не вярвах на очите си, но между гребените на вълните, близо до брега съзрях клатушкаща се лодка.
Лодката на Телегон!
Гърлото ми се сви от радост и ужас. Върна се! Толкова скоро! Какво се беше случило? Не може да беше мъртъв — не, не, не!
В миг се озовах на брега. Прегърнах го, залитнахме и паднахме до лавровите дървета. Миришеше на сол и беше наедрял. Сякаш планина се свлече от раменете ми, не можех да помръдна и не исках да го пусна от обятията си.
— Върна се — едва промълвих.
Лицето му беше със синини, изпито, беше недоспал и изглеждаше нещастен.
— Какво стана? — попитах уплашено.
Арктур притискаше муцуна в коленете му, но той не я погали. Цялата се вледених от допира до студеното му тяло.
— Кажи какво се случи.
Телегон, който ми беше разказвал толкова много истории, не продумваше. Думите му сякаш бяха лодка, забита в скала.
— Каквото и да е станало, аз мога да помогна.
— Не! — отметна глава той. — Остави ме да говоря!
Лицето му сивееше, сякаш беше глътнал отрова. Вятърът развяваше и усукваше дрехите ни.
— Баща ми го нямаше. Бил на лов. Не останах в двореца, а се върнах на лодката, както ми каза.
Кимнах в мълчание, тъй като се боях да не го прекъсна.
— Вечерта се разходих по брега. Копието беше винаги с мен. Не исках да… — Телегон замълча, за да си поеме дъх. — Лодката му пристигна по залез. Натоварена с бляскави оръжия, лъкове и щитове. Капитанът хвърли котвата и скочи във водата. Веднага го познах. Както очаквах, беше по-нисък от мен. С широки като на мечка рамене. С побеляла коса. Можеше да е всеки един моряк, но образът му отдавна беше в представите ми и веднага разбрах, че е той.
Чувството ми беше познато от първия път, когато видях Одисей в обятията си.
— Извиках го, но той вече вървеше към мен. Коленичих, тъй като помислих, че… — Телегон заби юмрук в гърдите си и му отне малко време, докато се овладее. — Помислих, че ме е познал, ала той започна да крещи, че няма да позволи да ограбвам земите му и че щял да ми даде хубав урок.
Представих си изненадата на сина ми, който никога и в нищо не беше обвиняван.
— Казах, че синът му, принцът, ми е дал разрешение да остана, но той се вбеси още повече. Повтаряше, че владетелят е той и никой друг.
Телегон беше настръхнал от ледения вятър и аз го прегърнах, но все едно прегърнах дъб.
— Лицето му беше в бръчки и бели петна от сол. Превръзката на ръката му беше подгизнала от кръв. На колана му висеше нож.
Одисей обичаше ръкопашните битки и казваше, че ударите в ръката са по-безопасни от ударите в корема. Помнех смътно очите му и усмивката в полумрака на стаята ми. Герои ли? Само да видиш на какво заприличват, когато се втурна срещу тях.