Гласът му беше изпълнен с надежда и трептеше. Представих си как великият капитан тръгва към него сред полята с асфодели, как синът ми коленичи, а Одисей му дава знак да стане. Двамата заедно в царството на мъртвите, където никога нямаше да отида.
Тази мисъл ме задушаваше, но за сина си бих погълнала и най-смъртоносната отрова, така че си наложих да изрека страшните думи, които щяха да го утешат.
— Да, ще бъдете завинаги заедно.
Телегон пое дъх и сякаш се успокои.
— Нали разбираш защо ги доведох? Не можех да ги оставя след стореното от мен, особено след като пожелаха да дойдат. Толкова са уморени и съкрушени.
След всичките вести и разтърсващи емоции едва намерих сили да попитам:
— За кого говориш?
— За царицата и Телемах. В лодката са.
Клоните на дърветата се олюляха пред очите ми и аз ахнах:
— Довел си ги тук?!
Негодуванието ми го смути и той замига.
— Разбира се. Останаха без нищо в Итака.
— Какво говориш? Телемах е цар, а Пенелопа е царица, макар и вдовица. Защо са напуснали царството?
— Казаха, че имат нужда от помощ. Не можах да им откажа.
— Как така не можа да им откажеш? — Усетих пулса си в гърлото и си спомних думите на Одисей: „Ако ме убият, синът ми ще отмъсти за мен. Ще каже на убийците: „Вие се осмелихте да пролеете кръвта на Одисей, а сега ще пролеете вашата кръв!“.
— Има пророчество, според което Телемах ще те убие!
Телегон ме погледна учудено. Беше чувал толкова много истории за синовни отмъщения и въпреки това не ми вярваше.
— Не е вярно. Ако беше така, щеше да ме убие по пътя.
— Грешиш — разгневих се аз. — Баща му заблуждаваше умело и една от най-големите му измами беше да се прави, че ти е приятел. Кой знае, Телемах може да изчаква да види как умираш в ръцете ми.
Синът ми се дръпна и рече възмутено:
— Говориш за брат ми!
Брат ми! Сетих се за Ариадна, Минотавъра и белега на шията й.
— Аз също имам братя. Знаеш ли как биха постъпили в подобна ситуация?
Разговаряхме едва ли не на гроба на баща му и не спирахме да водим вечния спор за боговете и страха.
— Само той носи кръвта на баща ми. Няма да го отпратя! Не мога да поправя стореното, но поне мога да помогна. Ако не ни искаш, ще отидем другаде.
Не се съмнявах, че ще го направи. У мен се надигнаха добре познатият гняв и убедеността, че ще подпаля света, ако някой понечи да навреди на сина ми. Те ми помогнаха да победя Атина, да наложа волята си и да стигна до най-тъмните морски глъбини. Изпитвах удоволствие от палещия прилив на енергия. Пред очите ми се заизнизваха видения на пълна разруха: светът се губеше в мрак, островите потъваха в морето, а враговете ми бяха преобразени и пълзяха в краката ми. Само че синът ми нямаше да позволи това да се случи — подпалех ли света, той щеше да изгори заедно с него.
Поех дълбоко от соления въздух. Засега нямах нужда от всичко това — Пенелопа и Телемах може да бяха умни, но не бяха Атина, а аз успях да опазя сина си от нея. Хич и да не си въобразяваха, че ще могат да го наранят на острова ми! Магиите, които го пазеха тук, бяха все още в сила. Вълчицата седеше плътно до него. Лъвовете го наблюдаваха от скалите. И най-вече аз бях тук — неговата майка магьосница.
— Кажи им да дойдат. Ще ги разведем и ще им покажем Еея.
Майката и синът седяха в лодката. Бледото слънце светеше в студеното небе и очертаваше ореола им. Това дали не беше нарочно? Одисей ми беше казал, че половината битка е спечелена, ако завъртиш врага така, че слънцето да свети в очите му. Само че аз бях дете на Хелиос и дори най-силната светлина не можеше да ме заслепи. Виждах ги много добре. Пенелопа и Телемах. Чудех се и се маех как ли щяха да се държат… Дали щяха да коленичат? Какъв е подходящият поздрав към богиня, родила дете на мъжа ти? А същото това дете го е убило?
Пенелопа наведе глава и каза:
— Богиньо, благодарим за честта и за това, че ни приюти.
Гласът й беше мек като каймак, а лицето — гладко като спокойно езеро. Този тон ми беше добре познат и аз знаех как да се държа.
— Вие сте мои почитаеми гости. Добре дошли!
Ножът в колана на Телемах беше от онези, с които се изкормват убитите животни. Пулсът ми заби учестено. Колко умно от негова страна! Мечът и копието са военни оръжия, но един стар обикновен ловджийски нож е вън от подозрение.
— Телемах, добре дошъл! — обърнах се към младия мъж и той кимна едва забележимо.
Мислех, че ще прилича на сина ми и че ще излъчва младост и благосклонност, но неговото тясно лице беше сериозно и той изглеждаше по-възрастен от трийсетте си години.