— Синът ти каза ли ти за смъртта на баща ми?
Баща ми. Двете думи прозвучаха като заплаха. Не очаквах недружелюбност и се изненадах.
— Да. Тъжа за него. За баща ти се пееха песни.
Телемах ме изгледа гневно — как смеех да изричам епитафия за баща му! Бях доволна, тъй като исках да го ядосам и да го предизвикам да реагира, без да мисли.
— Заповядайте — поканих ги аз.
Вълците мълчаливо ни заобиколиха. Вървях отпред. Имах нужда от малко въздух, преди да се настанят в дома ми и да седнат пред огнището. Трябваше ми време, за да планирам всичко. Телегон настоя да носи багажа. Не бяха взели много — предимно дрехите си на царица и принц, но пък и Итака не беше Кносос. Докато вървяхме, Телегон им посочваше опасните хлъзгави скали и коренища. Държеше се като виновен и разкаянието му тегнеше досущ зимна мъгла. И все пак присъствието им сякаш го разсейваше и донякъде облекчаваше отчаянието му. Преди да тръгнем към къщата, той докосна ръката ми и пошепна:
— Тя е много изтощена. Мисля, че не яде, нали виждаш колко е слаба. Прибери животните и направи бульон.
Не вярвах на ушите си. Одисей беше мъртъв, а аз трябваше да направя бульон за Пенелопа. Бях споменавала името й безброй пъти, а сега ето я тук. Отмъщение. Нямаше какво друго да е.
Общувахме с мили думи: заповядайте, благодаря, ще хапнете ли, много мило. Вечеряхме с бульон, сирене, хляб и вино. Телегон им сипваше допълнително и следеше дали чашите им са пълни. Гледаше все така виновно. Моят син, който се справи достойно с цял кораб моряци, се въртеше като куче с подвита опашка и се надяваше на най-малък знак на опрощение. Стъмни се и запалихме свещите. Фитилите трептяха от дъха ни.
— Почитаема Пенелопа, ето го стана, за който стана дума — рече Телегон. — Съжалявам, че се наложи да оставиш твоя, но ще можеш да тъчеш на този винаги когато поискаш. Ако майка ми е съгласна.
При други обстоятелства щях да се изсмея. Както се казва в поговорката, ако тъчеш на стана на друга жена, все едно спиш с мъжа й. Очаквах Пенелопа да откаже, ала тя кимна:
— Радвам се да видя това чудесно изобретение. Одисей ми говореше често за него.
Одисей. Произнасянето на името му просто ей така беше слисващо. Пенелопа не се предаваше, но и аз щях да се държа докрай.
— Одисей вероятно ти е казал, че Дедал го направи за мен. Аз едва ли заслужавам такъв дар, но ти си прочута с майсторството си.
— Благодаря, ала хвалбите ти са преувеличени.
И така, вечерята продължи без никакви обвинения и сълзи. Телемах седеше и сякаш беше забравил, че има нож. Той не продумваше, а майка му беше пестелива в приказките. Синът ми се стараеше да поддържа разговора, но аз забелязвах тъгата в очите му. Умората си казваше думата и той потръпваше от изнемога.
— Всички сте изтощени от пътя и затова предлагам да ви заведа в спалните — рекох аз.
Веднага станаха. Телегон дори се олюля. Заведох Пенелопа и Телемах в стаите и им занесох вода, за да се измият. После седнах на леглото на Телегон и попитах:
— Искаш ли да пийнеш от билките за сън?
— Не.
Колкото и да беше уморен и отчаян, той беше все така упорит. Хванах ръката му и Телегон склони глава на рамото ми. Сърцето ми се стопли, тъй като рядко ме допускаше до себе си. Погалих косата му, която беше малко по-светла от косата на Одисей. Усетих, че отново потръпва от умора, и казах:
— Лека нощ!
Заспа на мига. Завих го и направих заклинание за тишина и прогонване на светлината. Арктур похъркваше в краката му и аз я попитах:
— Къде са другарите ти? Няма да е лошо и те да са тук.
Тя само ме изгледа: Аз съм достатъчна.
Тръгнах към огнището. Телегон пожела да изгоня животните, но лъвовете бяха все още тук. Реакцията на гостите беше винаги показателна и аз забелязах, че Пенелопа и Телемах не трепнаха, когато ги видяха. Може би Телегон ги беше предупредил? Или Одисей им беше разказвал за тях? Напрегнах слух, сякаш се надявах да чуя отговор, но гостите ми или спяха, или се бяха отдали на мислите си в мълчание.
Влязох в трапезарията. Изправен като опъната стрела, там ме чакаше Телемах. Ножът блестеше на кръста му. Е, започна се, казах си аз и си налях чаша вино. Очите му ме следяха. Усещах присъствието му като надвиснал буреносен облак.
— Знам, че ще убиеш сина ми.
— Откъде знаеш?
— Ти си принц и син на Одисей. Спазваш законите на боговете и хората. Баща ти е мъртъв и за това е виновен моят син. Вероятно искаш да убиеш и мен. Или искаш да гледам как убиваш сина ми?
— Почитаема Цирцея, нямам лоши намерения нито към сина ти, нито към теб.