— Баща ми се върна и всичко се преобърна. Връхлетя като лятна буря върху неподозиращо небе. Появеше ли се, всичко замираше.
Знаех за какво говори — нали живях с Одисей цяла година.
— Когато нанесе побоя на Никанор, отидох при майка ми и казах: „Струва ми се, че прекалява“. Тя дори не вдигна очи от стана и отвърна, че трябва да му дадем време.
— Времето помогна ли?
— Не. Когато дядо почина, баща ми обвини Никанор за смъртта му. Прониза го с лъка и хвърли тялото на брега, за да го кълват птиците. Приказваше само за заговори, как хората се въоръжавали и се готвели да го свалят от трона, а слугите били предатели. Обикаляше около огнището и не спираше да говори за шпиони, нападения и отбрана.
— А имаше ли такива заговори?
— Бунтовете са за богатите, процъфтяващи острови или за най-бедните, които нямат друг изход. Итака не е сред тях. Убеждавах го, че никой не го мами и че ще бъде по-добре да се държи разумно с хората си, вместо да замисля как да ги убие. Той се смееше и казваше: „Ахил стана воин на седемнайсет. И не беше най-младият в Троя. Има достойни бойци на тринайсет и на четиринайсет. Куражът не е въпрос на възраст, а на висок дух“.
Не имитираше баща си и все пак в тона му долових онези нотки на увлекателна поверителност, които правеха разказите на Одисей интересни.
— За него бях неудачник и страхливец, който не беше избил кандидатите на съпругата му. Когато се върна, бях на петнайсет. Той предполагаше, че ще мога да въртя тежкия му лък с лекота. Всъщност в Троя щяха да ме убият още първия ден.
Представях си дима на огъня, блясъка на стария бронз, уханието на пресен зехтин. И Одисей, който безпрекословно обсипва с упреци и унижава сина си.
— Казах му, че сме на остров Итака, че войната свърши и че всички, освен него, го знаят. Това го разяри и той се развика: „Ти си предател! Искаш да умра и да седнеш на трона! Намисли ли как да ме убиеш?“.
Телемах говореше с равен, дори безизразен глас, но стискаше дръжката на стола и кокалчетата на ръцете му бяха побелели.
— Заявих, че той е срам за дома ни. Хвалеше се с военните си постижения, но това, което донесе, беше само смърт. Ръцете му бяха опетнени. Както и моите ръце, тъй като присъствах на кръвопролитията в палата. Той забрани да посещавам съвещанията и обвини майка ми, че е отгледала отровна змия.
Огнището гаснеше и студееше от зимния вятър.
— Баща ми би предпочел да съм предател. Само тогава щеше да ме разбере.
Гледах го внимателно, за да доловя нещо от познатите ми, сраснали като морето с подводните течения маниери на Одисей: паузите в разговорите, усмивките, укорителните жестове и ироничните подмятания с цел провокиране, убеждаване и най-вече обезоръжаване. Не забелязах нищо такова. Телемах беше прям и приемаше всичко с открито лице.
— Отидох при майка ми, но той я беше обградил със стражи, за да нямам достъп до нея. Наложи се да разговаряме през тях. Посъветва ме да бъда търпелив и да не го предизвиквам. Разговарях единствено със старата ми дойка Евриклея, която някога е била дойка и на баща ми. Седнахме пред огнището и тя ме увери, че той бил друг, но с времето се променил. Само че аз не познавах предишния Одисей, а само този вечно разярен баща. Когато дойката почина, той не присъства на изгарянето на тялото й. Заяви, че му е дошло до гуша да живее сред пепел. Отплава с малка лодка и след месец се завърна със златни колани, златни бокали и нов щит. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Не го бях виждал по-щастлив. На другата сутрин отново се разбесня — огнището пушело, а слугите се мотаели.
Бях виждала Одисей в подобни настроения. Дразнеха го най-малките неща. Вбесяваше се от ленивостта и глупостта на хората, от хапещите мухи и изкорубените дървета, от трънаците, които закачаха наметалото му. Аз съумявах да го успокоя с божествеността и магиите си. Вероятно затова беше толкова щастлив. Животът ни беше идилия. Или по-точно — илюзия?
— Всеки месец заминаваше и се връщаше с плячка. За него се носеха невероятни слухове. Бил си взел нова жена в някакво далечно царство и живеел славно сред крави и ечемични ниви, носел златна диадема и пирувал с печени глигани до зори. Родил му се син.
Очите му бяха очите на Одисей. Формата, цветът и острият взор. Само че погледът на Одисей беше винаги придумващ и ласкателен, а Телемах беше сдържан и самовглъбен.
— Имаше ли истина в тези слухове?
— Знам ли. Може би баща ми си ги измисляше, за да ни ядосва. Изпратих съобщение на майка, че козите имат нужда от грижи, и отидох да живея в колиба в планината. Не желаех да чувам и виждам гнева на баща си. Майка ми хапваше само по малко сирене и по цял ден тъчеше с тъжни очи. Не исках да виждам и това.