От дърветата в огнището беше останала нажежена до бяло пепел.
— И сред цялото ни нещастие се появи синът ти. Чист като зората и благ като узрял плод. Носеше странно копие и дарове — сребърни купи, наметала и злато. Красив младеж с напъпили надежди. Трябваше да го предупредя, че животът му изобщо няма да прилича на песен след срещата с баща ми. Така и стана.
Луната спря да наднича през прозореца и стаята потъна в полумрак.
— Ти си искал да помогнеш на сина ми, нали?
— Оказа се, че той няма нужда от мен — отвърна Телемах, без да вдига очи от угасналото огнище.
Бях си го представяла като тихо дете, което чака Одисей, и като буен младеж, който се бие и мъсти през земи и морета. Телемах беше вече мъж, ала говореше едва-едва — все едно беше пратеник, дотичал с вест за царя, и едва ли не всеки миг щеше да се стовари без дъх, за да не стане повече. Докоснах ръката му и казах:
— Ти не приличаш на баща си. Отстоявай себе си.
Телемах ме погледна право в очите.
— Не ме съжалявай. Баща ми лъжеше за много неща, но беше прав, когато ме нарече страхливец. Оставих го години наред да беснее, да бие слугите, да крещи на майка ми и да опустошава семейството ни. Нареди ми да му помогна да убие кандидатите и аз му помогнах. Заповяда да извикам робините, които бяха спали с тях, за да измият кървавия под, а след това убих и тях.
— Такава е била неизбежната им съдба.
— Накара ме да отрежа крайниците им, сякаш бяха животни. На това би ли повярвала?
Одисей обичаше да отмъщава и беше безмилостен към онези, които смяташе за изменници.
— Послуша ли го?
— Не. Обесих ги. Направих дванайсет примки. — Всяка дума звучеше като нож, който той сякаш забиваше в себе си. — Спомних си за жените в приказките от детството ми, които често се бесеха. Трябваше да намеря някакъв по-поносим начин. Може би да ги пробода с копие, а не да виждам подритващите им нозе до края на живота си… Лека нощ, богиньо Цирцея!
Той взе ножа и излезе.
Бурята отмина и нощното небе се проясни. Разхождах се, за да почувствам свежия бриз и ронещата се под краката ми земя, като се опитвах да се отърся от натрапващата се картина на подритващите обесени робини. Леля ми се носеше по небето, но тя вече не ме притесняваше. Любимото й занимание беше да гледа любовниците, а аз бях забравила какво е това. Ако изобщо някога съм знаела…
Представих си лицето на Одисей, докато убива кандидатите. Когато сечеше дърва, той замахваше рязко и точно. Мъжете сигурно са падали един след друг в окървавените му до коленете крака. Готово. Следващият! Стоял сред кланицата, но яростта му не стихвала. Все едно подклаждал огън с дърва, той посякъл помощниците на кандидатите, любовниците им и бащите, които дръзнали да негодуват. Не се знае кога щял да спре, ако не била намесата на Атина.
Ами аз? Не се знае докога щях да пращам мъжете в свинарника, ако Одисей не се беше появил. Беше ме попитал: „Как преценяваш кого да накажеш? Как така си сигурна кой е за там и кой не? Ами ако сгрешиш?“ Виното и огнището ме бяха стоплили, аз се чувствах поласкана от вниманието му и отговорих така: „Между моряците на всеки кораб винаги има истински разбойници. По-старите имат дълъг опит в пиратството и в насилието над жени, докато младите са с едва набола брада. Някои биха крали само ако семействата им загиват от глад. Има такива, които се срамуват от стореното, други просто изпълняват командите на капитана и се спотайват в тълпата от злосторници. Аз превръщам всички в прасета. Защо трябва да се вълнувам от чувствата им?“. Одисей вдигна чашата си и каза с усмивка: „Богиньо, ние сме единомишленици!“.
Над главата ми прелетя сова. Чух пърхане на крила и щракане на човка: разсеяността беше погубила поредната мишка. Добре че Телемах не знаеше за моите разговори с баща му. По онова време се хвалех с безсърдечността си и мислех, че съм неуязвима и непобедима, цялата зъби и нокти. Вече почти не си спомнях това чувство…
Одисей обичаше да се представя като обикновен мъж, макар да нямаше равен на себе си. Казваше, че всички герои са глупаци. Само че изключваше себе си. Пък и кой би могъл да го поправи, ако грешеше? Беше решил, че Телегон е пират, а Телемах изменник. Не познаваше и двете си деца. Може би това се отнася за всички родители. В тях виждаме единствено отражението на собствените си грешки.
Навлязох в кипарисовата гора. Клоните тъмнееха, а игличките боцкаха лицето ми и оставяха по капчица лепнещ сок. Одисей обичаше кипарисите и често прокарваше ръка по стволовете им. Една от любимите ми негови черти беше възхитата, с която се отнасяше към света — все едно оглеждаше скъпоценен камък, който се мени на светлината. Казваше „чудесна лодка“, „прекрасно дърво“, „изумителна история“… Изпитваше истинско удоволствие от всичко, което го заобикаляше.