Като него нямаше друг, но ето че в къщата ми спеше неговата половинка. Не се страхувах от Телемах, но тя може би замисляше да пререже гърлото на Телегон и да си отмъсти. Само че заклинанията ми щяха да й попречат. Дори Одисей не можеше да победи магиите. Той успя да победи единствено магьосницата.
Тревата сълзеше от капките на росата. Краката ми бяха студени и блестяха от влагата. Телемах си беше легнал и вероятно гледаше като мен слабото просветляване на мрака, което се задаваше от изток. Как само говореше за обесените момичета! Сякаш споменът го беше жигосал завинаги. Трябваше да го успокоя и да му кажа, че цяла армия се е подчинявала на Одисей и че той не е първият, изпълнил желанието му. Това надали щеше да го утеши. Терзанието беше изписано на лицето му. Аз съм един от многото злодеи и за мен няма прошка.
Никога не си бях представяла, че синът на Одисей е такъв. Сдържан като важен вестоносец и до болка прям. Телемах носеше нанесените обиди в разтворените си длани и когато докоснах ръката му, той ме погледна изненадано и с лека неприязън. Повече нямаше да го правя.
С тази мисъл се прибрах у дома.
Слънцето огря стана. Сложих на масата сирене, хляб, плодове и отидох да събудя Телегон. Отдъхнах си, когато видях, че не е толкова тъжен, макар че изражението му беше все така умислено: баща ми е мъртъв…
Дълго време щеше да се събужда с тази мисъл.
— Говорих с Телемах. Прав си за всичко, което ми каза.
Той ме погледна учудено. Може би не допускаше, че бих могла да направя правилна преценка или че не бих признала истината.
— Радвам се, че мислиш така.
— Ела да закусиш. Покани Телемах на масата.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Трябва да направя няколко магии.
Всъщност се прибрах в стаята, откъдето ги чувах как разговарят за лодката и за последната буря. Най-обикновени всекидневни неща. Телегон предложи да приберат лодката в пещерата и Телемах се съгласи. Стъпките им отекнаха в каменния под и те излязоха. Предния ден не бих ги оставила насаме за нищо на света. Но сега прецених, че срещата им е като дар за сина ми. Телемах и Телегон. Не бях допускала, че някога ще се срещнат. Името Телегон беше дадено на сина ми от мен и беше само за мен. Означаваше роден далеч (и едва ли не ставаше дума за самотно куче, което дращи на залостена врата). Синът ми беше наистина далеч от своя, а и от моя баща, от майка ми и Океан, от Минотавъра, Пазифая и Еет. Роден само за мен на моя остров Еея.
Нямам намерение да се извинявам на никого за това.
Копието беше подпряно в моята стая. Свалих канията. Опашката изглеждаше още по-странна — назъбена и призрачна. Огледах капчиците отрова на шиповете и си казах, че след време ще трябва да върна това смъртоносно шило. Но не сега.
Сложих канията на копието и отворих кепенците. Утрото беше прекрасно и във вятъра се долавяха първите признаци на пролетта.
На вратата се почука.
— Влез.
Тя беше със сива рокля и бяло наметало като мрежа на паяк.
— Идвам да поднеса извиненията си. Вчера не ти благодарих. Задължена съм ти не само за гостоприемството към мен и сина ми, а и за гостоприемството към съпруга ми.
Каза го с такъв мил глас, че не допусках да се преструва, но ако беше така, тя притежаваше истинска дарба.
— Разказвал ми е как си му помогнала и как не би оцелял без съветите ти.
— Не съм направила кой знае какво. Той беше умен мъж.
— Да. Понякога. — Очите й бяха с цвят на планински ясен. — Знаеш ли, че след теб имаше и друга нимфа за любовница? Калипсо. Тя се влюби в него и се надяваше да го направи свой безсмъртен съпруг. Държа го седем години на острова си. Хранеше го с деликатеси и го обличаше с божествени одежди.
— А той?
— Отблъсна я и се помоли на боговете да я убедят да го пусне да си ходи.
Стори ми е, че в гласа й прозвуча радостна нотка.
— Помислих сина ти за неин. Но се загледах в наметалото му и познах, че е тъкано на стана на Дедал.
Учудих се, че знаеше толкова много за мен. Но и аз знаех много за нея.
— Калипсо само го ласкаеше, а ти беше превърнала хората му в прасета. Въпреки това той предпочиташе теб. Странно, нали?
— Не мисля. Всъщност той не знаеше, че имаме син.
— Да, инак щеше да ми каже за това. — Пенелопа наблегна на това.