— Говорих със сина ти снощи.
— Така ли? — учуди се тя.
— Обясни ми защо се наложило да си тръгнете от Итака. Съжалявам…
— Благодарни сме на Телегон, че ни доведе тук. — Пенелопа погледна опашката на Тригон и попита: — Как действа отровата? Като пчелна или като змийска?
— Предназначена е за боговете и е много по-силна.
— Синът ти спомена, че си се срещнала с властелина на отровните скатове. Разказа ни за специалните магии над острова, на който не могат да припарят дори олимпийски богове.
— Допускам само боговете на мъртвите.
— Добре че можеш да правиш такива чудеса. Не ми е удобно да те попитам, но дали имаш черно наметало, тъй като нямам, а жалея за Одисей и…
Погледнах я — жена от кръв и плът, истинска като луната в есенното небе. Сивите й очи не се отклоняваха от моите. Казват, че жената е крехко създание и може да бъде унищожена само в един миг на грубост — като тънката черупка на яйце или като нежно цвете. Ако изобщо някога бях вярвала в това, то вече не вярвах.
— Нямам. Но имам прежда и стан. Ела.
Двайсет и втора глава
Тя прокара пръстите по гредите, совалката и нишките, все едно галеше жребец. Не зададе нито един въпрос и докосването й беше достатъчно, за да разбере тънкостите на стана. Светлината от прозореца огряваше пръстите й, сякаш искаше да бъде втъкана. Пенелопа свали внимателно гоблена на стана и взе черната прежда. Движенията й бяха премерени и точни. Одисей ми беше казал, че е отличен плувец. Дългите й ръце и пръсти сновяха умело като сред дълбоки морски вълни.
Облаците надвиснаха толкова ниско, че почти влязоха в къщата. Чуха се и първите тежки дъждовни капки. Телемах и Телегон влетяха мокри през вратата. Синът ми се загледа в наметалото, което тъчеше Пенелопа. Телемах се обърна рязко към прозореца.
Обядвахме мълчаливо. Дъждът спря. Не исках да стоя затворена цял следобед и двамата с Телегон излязохме да се разходим. Пясъкът беше твърд, мокър и следите ни бяха като издялкани с нож. Хванах сина си под ръка и се учудих, че не се дръпна. Вече не потрепваше като вчера, но едва ли щеше да му е за последен път.
Беше ранен следобед, а пред очите ми сякаш беше паднала лека, подобна на воал мъгла. Замислих се за разговора с Пенелопа. Беше ми се сторило, че мина добре, че онова, което казах, беше учтиво и на място, ала чак сега си дадох сметка, че тя говори много малко. Вместо да я разпитам, аз й предоставих стана си.
Той успя да придума и победи магьосницата…
— Кой предложи да дойдете на острова? — попитах аз.
— Има ли значение? — сепна се Телегон.
— Искам да знам.
Синът ми извърна очи.
— Не помня.
— Не беше ти, така ли?
— Не. Аз предложих Спарта.
Бащата на Пенелопа живееше в Спарта. Братовчедка й беше царица. Спарта беше подходящ пристан за вдовицата Пенелопа.
— Ти спомена ли Еея?
— Не. Мислех, че ще бъде…
Ще бъде какво? Може би неуместно?
— Тогава кой предложи Еея?
— Царицата. Предпочитала засега да не живее в Спарта. Имала нужда от време.
— Време за какво?
— Не каза.
Като изкусна тъкачка Пенелопа можеше да втъче всеки и всичко в своята творба.
Минавахме покрай шубраците и под тъмните мокри клони на дърветата.
— Вероятно е допускала, че семейството й не я иска. Може би проблеми с Елена… Споменавала ли е да има врагове там?
— Не. Тя не би говорила за врагове.
— А Телемах какво каза? Какво беше мнението му за идването ви тук?
— Мамо! Мислех, че вече не ги подозираш.
— Не става дума за отмъщение. Искам да изясня някои неща.
Телегон пое дълбоко въздух.
— Не си спомням нито нейните, нито неговите думи. Все още всичко ми е като в мъгла.
Той ме погледна измъчено и аз замълчах. Вървяхме, а умът ми чоплеше усуканите на възел въпроси и забулените в паяжина възможни отговори. Пенелопа не искаше да отиде в Спарта, а дойде на острова на любовницата на мъжа си! Трябвало й време… За какво?
Когато се върнахме, тя тъчеше, а Телемах гледаше през прозореца. Имаше напрегнат вид. Дали не се бяха карали? Пенелопа се беше навела над стана и не виждах изражението й. Тишината тегнеше и бих предпочела да ги заваря да викат и да плачат, вместо да мълчат.
— Ожаднях. Някой иска ли да пийне с мен? — предложи Телегон.
Такъв беше благородният ми син — макар да скърбеше, той мислеше за нас и се стараеше да се чувстваме добре. Въпреки това и следобедът, и вечерята преминаха в мълчание. Щом се нахранихме, Пенелопа се надигна от масата.
— Уморена съм. Ще си лягам.