— Слушай внимателно — рече татко. — Нямам нищо против някой от по-старите филми с Винсент Прайс или не толкова страшните за Дракула, но без новите, ставали?
— Става — кимнах.
— Така те искам — обяви той и потегли.
Изтичах до входната врата и натиснах звънеца четири пъти — това беше тайният сигнал, който бяхме уговорили със Стиви. Той сигурно ме беше чакал в антрето, защото веднага отвори и влязохме.
— Крайно време беше — изръмжа той и посочи стълбището. — Виждаш ли този хълм? — попита Стиви строго като офицер от военен филм.
— Тъй вярно, сър! — ударих пети аз.
— Призори ще го атакуваме.
— С пушки или с картечници, сър?
— Ти добре ли си? — изкрещя той и кимна към килима. — Няма как да извлачим картечниците нагоре в калта!
— Значи само с пушки, сър.
— И ако ни обкръжат, запази последния куршум за себе си!
Промъкнахме се нагоре като войници, насочили въображаеми пушки към въображаеми противници. Беше детинско, но страшно се забавлявахме. По пътя шрапнел откъсна крака на Стиви и се наложи да му помогна да се изкачи. Горе на площадката той се спря и пламенно извика:
— Отнехте ми крака, може да вземете и живота ми, но никога няма да превземете родината ми!
Речта му беше въздействаща. Най-малкото въздейства на госпожа Леонард, която изскочи от всекидневната, за да провери какво става. Когато ме видя, се усмихна и попита дали искам сандвич или нещо за пиене. Отклоних поканата й. Стиви заяви, че с удоволствие би приел малко шампанско и черен хайвер, но тонът му не беше шеговит и аз не се засмях.
Стиви не се разбираше с майка си. Живееше сам с нея, баща му си беше тръгнал, когато той е бил още малък. Двамата постоянно се караха и си крещяха. Не знам защо беше така. Не го разпитвах. За разлика от момичетата, момчетата не разговарят за всичко с приятелите си, те обсъждат компютри, футбол, боеве и така нататък. Родителите не са подходяща тема.
— Как ще се измъкнем довечера? — прошепнах аз, след като майка му се върна във всекидневната.
— Няма проблем. Тя ще излезе. — Стиви често я наричаше „тя“ вместо „мама“. — И когато се прибере, ще реши, че вече сме си легнали.
— А ако реши да провери?
Той грубо се изсмя:
— Да влезе в стаята ми без разрешение? Няма да посмее!
Не ми допадаше, когато Стиви говореше така, но не казах нищо, за да не предизвикам някой от изблиците му. Не желаех да рискувам и да проваля плана ни за вечерта.
После Стиви извади комиксите си и ги четохме на глас. Той притежаваше страхотни комикси, правени за възрастни. Мама и татко щяха да изпаднат в истерия, ако разберяха за тях.
В колекцията му имаше и купчина стари списания и книги за чудовища, вампири, върколаци и призраци.
— Колът задължително ли трябва да е дървен? — попитах аз, след като свършихме комикса за Дракула.
— Не — отвърна Стиви. — Може да е от метал, слонова кост, дори пластмаса, стига да е дълъг и достатъчно здрав, за да прониже сърцето.
— И това е единственият начин да убиеш вампира?
— Безотказен е.
Намръщих се.
— Но ти си ми споменавал, че трябва да му се отсече главата, да се натъпче с чесън и да се хвърли в река?
— Чел съм го в някои книги — кимна той. — Така убиваш не само тялото, но и душата на вампира, за да не се върне като призрак.
— Че вампирът може ли да стане призрак? — ококорих очи.
— Малко вероятно е — отговори Стиви. — Но ако имаш време искаш да си сигурен, си струва да отсечеш главата и да я натъпчеш с чесън. С вампирите шега не бива, нали?
— Да — потреперих аз. — А върколаците? Тях само сребърен куршум ли ги лови?
— Не. Според мен и обикновен куршум ще свърши работа. Може би просто трябва да го улучиш на повече места.
Стиви беше истинска енциклопедия за чудовищата. Беше изчел всички книги на ужасите и твърдеше, че макар и в голямата си част да са измислица, в тях има поне малко истина.
— Мислиш ли, че човекът вълк от „Циркът на кошмарите“ е върколак? — попитах.
Той поклати глава.
— Доколкото съм чел, в тези циркове показват просто много космати хора. Някои от тях са по-скоро животни, ядат живи пилета и сурово месо, но не са върколаци. Циркът не би имал полза от истински върколак, тъй като той се превръща във вълк само по пълнолуние. Другите нощи си е съвсем обикновен човек.
— Аха — кимнах. — Ами момчето змия? То дали…
— Хей — разсмя се Стиви, — остави малко въпроси и за после! В миналото тези менажерии са били нещо ужасно. Собствениците държали хората полумъртви от глад, заключвали ги в клетки и ги биели. Не знам какво ще видим на днешното представление. Може дори да не са истински изроди, а актьори в костюми.