„Циркът на кошмарите“ изнасяше представленията си в сграда в другия край на града. Трябваше да тръгнем малко след девет, за да пристигнем навреме. Можехме да хванем такси, само че бяхме използвали по-голямата част от джобните си да върнем парите, които Стиви беше взел от майка си. Освен това беше по-забавно да вървим пеша. По-страшно!
По пътя си разказвахме истории за призраци. Говореше най-вече Стиви, тъй като знаеше много повече такива истории. Беше в страхотна форма. Понякога се случваше да забрави края или да обърка имената, но онази вечер му беше дошло вдъхновението. Беше по-забавно, отколкото ако бях със Стивън Кинг!
Сградата се оказа по-далеч, отколкото си мислехме и едва не закъсняхме. Последният половин километър го минахме на бегом. Когато пристигнахме, едва си поемахме дъх.
Представлението щеше да бъде в стар изоставен киносалон. Бях минавал покрай него един-два пъти. Стиви разказваше, че го били затворили, защото едно момче паднало от балкона и умряло. И сега бил обитаван от призраци. Веднъж разпитах татко и той заяви, че това са пълни глупости. Понякога е трудно да решиш дали да вярваш на думите на баща си, или на най-добрия си приятел.
На вратата не пишеше нищо, отпред нямаше опашка, наоколо не бяха паркирали коли. Спряхме и се облегнахме на стената, за да поуспокоим дишането си. След това се изправихме и огледахме сградата. Беше висока и мрачна, с облицовка от груби сиви камъни. Стъклата на прозорците бяха изпочупени, входът приличаше на зейналата уста на великан.
— Сигурен ли си, че е тук? — попитах аз, опитвайки се да прикрия страха си.
— Така пише на билетите — отвърна Стиви и отново извади своя, за да провери. — Да, тук е.
— Може полицията да ги е разкрила и да са избягали — предположих. — И тази вечер да няма представление.
— Възможно е — отговори той.
Погледнах го и притеснено облизах устни.
— Какво ще правим?
Стиви смело отвърна на погледа ми, но не отговори веднага.
— Ами ще влезем — рече накрая той. — Толкова път бихме. Глупаво е се отказваме точно сега.
— Съгласен съм — кимнах. Взрях се в мрачната сграда и преглътнах заседналата в гърлото ми буца. Все едно беше изскочила от филм на ужасите — зловеща къща, в която влезе ли човек, не се връща никога. — Страх ли те е?
— Не — отвърна Стиви, но чувах как зъбите му тракат. — А теб?
— Не, разбира се! — Спогледахме се, знаехме, че и двамата сме едва ли не вцепенени от ужас, но поне бяхме заедно. Не е толкова зле да те е страх, ако не си сам.
— Влизаме ли? — попита той с престорена бодрост.
— Влизаме.
Поехме си дълбоко дъх, кръстосахме пръсти за късмет, изкачихме стълбището (девет каменни стъпала водеха към ожулената и покрита с мъх врата) и прекрачихме прага.
Глава осма
Озовахме се в дълъг, тъмен, студен коридор. Бях с яке, но въпреки това треперех. Вътре беше адски студено.
— Защо е толкова студено? — измърморих. — Навън е топло.
— В старите сгради винаги е така — отвърна Стиви.
Продължихме напред. В дъното се виждаше светлина и колкото по-навътре влизахме, толкова по-ярка ставаше. Ако не беше тя, едва ли щях да имам смелост да продължа, щеше да е още по-страховито.
Стените бяха изподраскани с мръсотии, на места мазилката по тавана беше паднала. Беше зловещо. И посред бял ден пак щеше да ме е страх, а вече минаваше десет, оставаха само два часа до полунощ.
— Там има врата! — обади се Стиви и се спря пред нея. Бутна я и тя изскърца силно. Едва се сдържах да не побягна обратно към изхода. Прозвуча така, сякаш се отваря капакът на ковчег.
Стиви надникна решително в мрака. В първите няколко секунди не каза нищо, докато очите му свикнат с тъмнината, след това отстъпи назад.
— Това са стълбите към балкона.
— Откъдето е паднало онова момче? — попитах аз.
— Да.
— Да се качим ли?
Той поклати глава.
— Не. Тъмно е като в рог. Може да пробваме, ако не намерим друг вход, но според мен…
— Какво търсите, момчета? — обади се някой зад нас и ние едва не подскочихме до тавана.
Завъртяхме се бързо и се озовахме пред най-високия мъж на света, който се взираше в нас все едно бяхме два плъха. Главата му почти опираше в тавана. Кокалестите му ръце бяха огромни, а очите му толкова черни, че приличаха на два въглена, забити в лицето му.
— Не е ли малко късно да обикаляте навън? — продължи той. Гласът му беше плътен и хрипкав като на жабок, но устните му почти не помръдваха. От него би станал велик вентрилоквист.