Зрителите стояха нерешително, жената с отхапаната ръка продължаваше да крещи. От разкъсаната й китка шуртеше кръв и пръскаше по пода и по околните. Двамата със Стиви се взирахме в нея зяпнали от ужас и се чудехме дали няма да умре пред очите ни.
Господин Длъгнест скочи от сцената, взе отхапаната длан и изсвири силно. Веднага притичаха двама души в сини роби и плътно нахлупени качулки на главите. Бяха ниски, колкото мен и Стиви, но набити, с мускулести ръце и крака. Собственикът на цирка повдигна жената, прошепна й нещо в ухото и тя млъкна.
Господин Длъгнест бръкна в джоба си и извади малка кафява кожена кесия. Отвори я със свободната си ръка и поръси искрящ розов прах върху окървавената длан. След това я допря до китката и кимна на двамата в сините роби. Те измъкнаха отнякъде игли и оранжеви конци и за всеобщо смайване започнаха да я шият!
Шиха в продължение на пет-шест минути. Жената не изпитваше никаква болка, макар иглите да минаваха през плътта около цялата китка. След като свършиха, онези в сините роби прибраха иглите и останалите конци и изчезнаха. Така и не отметнаха качулките от главите си, затова не разбрах дали бяха мъже или жени. После господин Длъгнест пусна ръката и отстъпи назад.
— Раздвижете пръсти — заповяда той. Жената го гледаше объркано и сякаш не го виждаше. — Раздвижете пръсти! — повтори той и този път тя се подчини.
Пръстите трепнаха!
Всички ахнаха. Жената се взираше в дланта си, все едно не вярваше, че е истинска. Отново раздвижи пръсти. Изправи се и вдигна ръка над главата си. Разтърси я с всички сили — нищо й нямаше! Виждаха се шевовете, но кръвотечението беше спряло и пръстите като че ли напълно й се подчиняваха.
— Ще се оправите — рече господин Длъгнест. — След няколко дни конците сами ще изчезнат и дори няма да останат белези.
— Но това едва ли ще е достатъчно! — извика едър червендалест мъж и пристъпи напред. — Аз съм съпругът й и настоявам веднага да повикате лекар и полицията! Как може да пускате диво животно да се разхожда сред хората? Ами ако й беше отхапал главата?
— Щеше да умре — отвърна спокойно собственикът на цирка.
— Слушай, негоднико — поде съпругът, но господин Длъгнест го прекъсна.
— А къде бяхте вие, господине, когато човекът вълк я нападна?
— Аз ли?
— Да. Нали сте й съпруг? Седяхте до нея, когато звярът се събуди. Защо не я спасихте?
— Ами… нямаше време… не можех… не бях…
Каквото и да кажеше, нищо не можеше да му помогне, тъй като истината беше една: той беше избягал, за да спаси кожата си.
— Сега вие ме чуйте — продължи господин Длъгнест. — Нали ви предупредих в началото? Обясних ви, че може да е опасно. Нашето представление не е от онези мирни и кротки, в които нищо не може да се обърка. Случват се грешки, понякога пострадват хора, и то дори по-лошо, отколкото съпругата ви. Затова нашият цирк е забранен от закона и се налага да играем в изоставени киносалони посред нощ. В повечето случаи всичко е наред и няма пострадали. Но не гарантираме безопасността на никого.
Той се извъртя бавно в кръг и като че ли за миг успя да погледне всички посетители в очите.
— Не гарантираме безопасността на никого! — извика силно. — Вероятността да се случи друг подобен инцидент е малка, но все мак съществува. Затова ви призовавам отново: ако ви е страх, сега е моментът да си тръгнете. Вървете си, преди да е станало твърде късно!
Няколко души наистина станаха и излязоха, но повечето останаха да изгледат представлението до края, сред тях беше дори и жената отхапаната ръка.
— Искаш ли да си вървим? — попитах Стиви, като отчасти се надявах на утвърдителен отговор. Бях страшно въодушевен от случилото се досега, но и доста изплашен.
— Да не си луд? — отвърна той. — Представлението е страхотно! Ти да не искаш да се прибираме?
— Нищо подобно — излъгах аз и успях да се усмихна.
Само ако не се боях толкова да ме помислят за страхливец! Щях да си тръгна и всичко щеше да е наред. Но не, аз държах да се покажа като истински мъж и да остана до края. Ако знаете колко пъти след това съм си мечтал да бях избягал оттам с всички сили, без да обръщам глава назад…
Глава десета