— Изхвърли това, което те тормози, Дарън — рече господин Далтън, — а после се върни в час.
Де да бяха всички учители толкова разбрани като него.
В крайна сметка не повърнах, но продължаваше да ми се гади и затова останах в тоалетната. Чух звънеца, всички излязоха навън за голямото обедно междучасие. Искаше ми се да отида при тях, но знаех, че господин Далтън ще се ядоса, ако ме види толкова скоро да тичам на двора. Ако го излъжеш, той не започваше да крещи, а млъкваше и не ти говореше — това е много по-лошо, отколкото да ти се скарат.
Така че си седях на тоалетната, тананиках си, гледах си часовника и чаках. И тогава чух някой да ме вика.
— Дарън! Хей, Дарън! Да не си паднал в дупката?
Усмихнах се. Беше Стиви Леопард, най-добрият ми приятел. Истинската му фамилия беше Леонард, но всички му викаха Леопард. Причината не беше само в това, че двете имена звучаха близко. Стиви беше, както мама казваше, „дивак“. Постоянно правеше бели, биеше се, крадеше от магазините. Веднъж, когато е бил съвсем малък и майка му още го е возела в количка, взел една пръчка и боцкал жените, с които се разминавали по тротоара (едва ли ще ви е трудно да се досетите къде точно).
Всички се страхуваха от него и не го обичаха. С изключение на мен. С него станахме първи приятели още в предучилищната група по Монтесори. Мама твърдеше, че ме привлича пакостливият му нрав, но на мен просто ми беше забавно с него. Той беше много избухлив и често изпадаше в пристъпи на ярост, но в такива случаи аз го оставях и се връщах, след като се успокоеше.
С годините Стиви поомекна, майка му го водеше по разни лекари и консултанти и те го научиха как да се контролира, но той пак си оставаше истинска легенда в училище и дори по-големите и по-силните избягваха да му противоречат.
— Хей, Стив! — обадих се аз. — Тук съм.
Потропах по вратата, за да разбере в коя кабинка съм. Той се приближи и отвори. Видя, че седя с вдигнати панталони и се усмихна.
— Повръщали? — попита.
— Не.
— А ще повръщаш ли?
— Не знам. — Изведнъж се наклоних към него и нададох едно страховито „бльок“! Но Стиви Леопард ме познаваше добре и не се хвана на номера.
— Що не ми лъснеш обувките с език, щом така и така вече си се навел? — подхвърли той и се разсмя, когато се престорих, че плюя на обувките му и ги бърша с тоалетна хартия.
— Изпуснах ли нещо интересно? — изправих се аз.
— Тц — отвърна Стиви. — Обичайните глупости.
— Написа ли си домашното по история?
— То е за утре, нали? — сепна се той. Постоянно забравяше за домашните.
— За вдругиден — отвърнах.
— О, още по-добре — успокои се Стиви. — Мислех, че… — Замълча и присви очи. — Чакай малко, днес сме четвъртък. Вдругиден е…
— Хвана се! — извиках аз и го смушках в рамото.
— Ау! — възкликна той. — Заболя ме! — Разтри рамото си, но си личеше, че се преструва. След това попита: — Идваш ли навън?
— Мисля да остана да се насладя на гледката — отговорих и се облегнах на капака.
— Стига си се лигавил! Дойдох да те извикам, защото ни водят с четири гола. Сигурно вече са ни вкарали още един-два. Нуждаем се от теб.
Говореше за мача. Всяко голямо междучасие играехме футбол. В повечето случаи нашият отбор печелеше, но напоследък бяхме останали без най-добрите си играчи. Дейв Морган си счупи крака. Сам Уайт се прехвърли в ново училище, тъй като семейството му се премести да живее в другия край на града. А Дани Къртан спря да идва с нас и започна да прекарва междучасията с Шийла Лей, момичето, което харесваше. Идиот!
Аз съм най-добрият център-нападател. Има по-добри защитници и полукрила, а Томи Джоунс е най-добрият вратар в училището, но единствено аз мога да вкарвам по четири-пет гола на ден.
— Добре — станах. — Ще ви спася. Тази седмица имам по три гола всеки ден, ще е жалко да прекъсна серията си точно сега.
Минахме покрай по-големите, които както обикновено пушеха край мивките, и се отправихме към моето шкафче, за да си обуя кецовете. Преди имах страхотни кецове, бях ги спечелил на един конкурс за есе. Но преди няколко месеца връзките им се скъсаха и гумата отстрани започна да се лющи. А и краката ми пораснаха! Новите кецове не са лоши, но не са същите като старите.
Когато излязох на терена, резултатът беше три на осем. Игрището не беше истинско, а просто асфалтиран двор с врати в двата края. Този, който ги беше правил, е бил пълен идиот. Гредата на едната врата е твърде високо, а на другата — твърде ниско!