Когато се върнахме, госпожа Леонард се беше успокоила и заедно с мама попълваше някакви формуляри. Двамата с Ани седнахме и чакането започна отново.
Към десет Ани започна да се прозява и зарази и мен. Мама ни погледна и обяви, че се прибираме вкъщи. Исках да възразя, но тя ме прекъсна.
— И да останеш тук, едва ли има с какво да помогнеш. Ако се случи нещо ново, веднага ще се обадя, дори и да е посред нощ, ставали?
Поколебах се. Това беше последната ми възможност да спомена за паяка. Бях на косъм да изплюя камъчето, но бях уморен и не намирах правилните думи.
— Става — измърморих унило и тръгнах.
Татко ни закара у дома. Чудех се какво ли щеше да направи, ако му разкажех за Мадам Окта, за господин Крепсли и за всичко останало. Вероятно щеше да ме накаже, дори бях сигурен, но не заради това си замълчах: не признах истината, тъй като бях сигурен, че той щеше да се срамува, задето бях излъгал, мислейки за собственото си добро, а не за доброто на Стиви. Страхувах се, че ще ме намрази.
Ани заспа още по пътя. Татко я отнесе до леглото. Аз влязох бавно в стаята си и се съблякох. Не спирах да се проклинам наум.
Докато сгъвах дрехите си, той надникна през вратата.
— Добре ли си? — попита. Аз кимнах. — Стиви ще се оправи. Сигурен съм, че ще се оправи. Лекарите си разбират от работата. Бързо ще го изправят на крака.
Кимнах отново, не смеех да отворя уста. Татко остана още миг на прага, след това въздъхна, обърна се и изтрополи надолу по стълбите.
Отворих гардероба да прибера панталоните си и видях вътре клетката на Мадам Окта. Извадих я. Мадам Окта лежеше в средата и както винаги дишаше леко и спокойно.
Взрях се внимателно в разноцветния паяк и това, което видях, не ме впечатли. Мадам Окта беше пъстроцветна, но грозна, космата и отвратителна. Намразих я. Тя беше виновна, тя беше ухапала Стиви без причина. Аз я хранех, грижех се за нея и я пусках да си играе, а ето как ми се беше отблагодарила.
— Проклето чудовище! — изръмжах аз и разтърсих клетката. — Неблагодарно нищожество!
Отново я разтърсих. Крачетата стиснаха здраво решетките и това направо ме подлуди, пак я раздрусах силно, исках Мадам Окта да падне и да се нарани.
Завъртях се в кръг, стиснал дръжката на клетката. Ругаех паяка, наричах го с какви ли не обидни имена, обяснявах колко ми се иска да не го бях виждал никога, да имам смелостта да го извадя и да го смачкам.
Накрая яростта ми стигна връхната си точка и с всички сили запокитих клетката колкото се може по-надалеч от мен. Изобщо не гледах накъде хвърлям и затова в следващия миг с ужас видях как тя прелита през отворения прозорец и изчезва в мрака.
Втурнах се след нея. Страхувах се, че при удара в земята вратичката може да се отвори. Знаех, че ако лекарите не успеят да спасят Стиви, Мадам Окта можеше да е от помощ: ако я изследват, сигурно ще разберат как да го излекуват. Но ако тя избяга…
Изтичах към прозореца. Нямаше как да сграбча клетката в движение, но поне щях да видя къде ще падне. Гледах я как лети във въздуха и се молех само да не се счупи.
Но в последния миг, преди да се стовари на земята, от сенките изскочи една ръка и я сграбчи.
Ръка!
Надвесих се навън. Беше тъмно и в първия момент не различих нищо. После човекът пристъпи напред.
Първо видях сбръчканите ръце, стиснали клетката. След това червените дрехи. Късата рижа коса. Големият грозен белег. И накрая ухиленото лице и дългите остри зъби.
Беше господин Крепсли! Вампирът!
И ми се усмихваше!
Глава двайсет и трета
Застинах на прозореца като вкаменен, очаквах господин Крепсли да се превърне в прилеп и да полети към мен, но той само внимателно повдигна клетката, за да провери дали Мадам Окта е добре.
После, все така усмихнат, се извърна и си тръгна. След миг вече беше изчезнал безследно в мрака.
Затворих прозореца и се шмугнах разтреперан в леглото, в главата ми жужаха хиляди въпроси. Откога ли стоеше там долу? След като е знаел къде е Мадам Окта, защо не беше дошъл да си я вземе по-рано? Не изглеждаше разгневен, като че ли по-скоро се забавляваше на ситуацията. Защо не ми беше изтръгнал гръкляна, както беше предрекъл Стиви?
За сън и дума не можеше да става. Бях по-изплашен, отколкото в нощта след кражбата на паяка. Тогава поне можех да се успокоявам с мисълта, че господин Крепсли не знае за мен и съответно не може да ме намери.