В СИЛА СА ОПРЕДЕЛЕНИ ОГРАНИЧЕНИЯ!
— „Циркът на кошмарите“ — прошепнах възторжено аз. Дали наистина щеше да има такива уроди? Така изглеждаше.
Отново се зачетох в странните прозвища на цирковите актьори. Толкова се бях вглъбил, че напълно забравих за господин Далтън. Опомних се едва когато ми направи впечатление пълната тишина в стаята. Вдигнах глава и видях, че Стиви стои сам отпред до бюрото на учителя. Той се ухили и ми се изплези. Целият настръхнах от ужас, обърнах се и видях зад мен господин Далтън, който четеше рекламата със стиснати зъби.
— Какво е това? — извика строго той и грабна листчето от ръката ми.
— Рекламна листовка, господине — отвърнах.
— Откъде я взе? — Господин Далтън изглеждаше страшно ядосан. Досега не го бях виждал толкова сърдит. — Откъде я взе?
Смутено облизах устни. Не знаех какво да му отговоря. Не исках да издавам Алан, а и знаех, че той сам нямаше да си признае — дори и най-добрите му приятели бяха наясно, че не беше от най-смелите, — но бях блокирал и не ми идваше наум никаква правдоподобна лъжа. За щастие в този миг се намеси Стиви.
— Моя е, господине — обади се той.
— Твоя ли? — премига изненадано господин Далтън.
— Намерих я на автобусната спирка — продължи Стиви. — Един мъж я хвърли. Видя ми се интересна и я взех. Мислех да ви я покажа след часа.
— О! — Господин Далтън се опита да прикрие, че е поласкан. — Това е друга работа. В детското любопитство няма нищо лошо. Седни си, Стиви.
Учителят закачи листовката на черната дъска с кабарче.
— В миналото — потупа по нея той — наистина е имало подобни циркове. Техните алчни собственици са затваряли в клетки хора с малформации и…
— Как така „с малформации“, господине? — прекъсна го някой.
— Това са хора, при които нещо не е както при всички останали — обясни господин Далтън. — Например имат по три ръце или пък по два носа, нямат крака, или пък са необичайно ниски или високи. А всъщност те са същите като мен и вас, само видът им е различен, но ги смятали едва ли не за животни и ги наричали уроди. Показвали ги по панаирите срещу пари, позволявали на публиката да им се присмива и да ги дразни. Отнасяли се с тях като с диви зверове. Плащали им малко, биели ги, обличали ги в парцали, не им позволявали да се къпят.
— Това е жестоко, господине — обади се Дилейна Прайс, която седеше на първия чин.
— Така е — кимна той. — Тези менажерии са били чудовищна жестокост. Ето защо толкова се ядосах, като видях това — господин Далтън дръпна листовката. — Отдавна са забранени, но от време на време се разнася слухът, че въпреки всичко съществуват и днес.
— Мислите ли, че „Циркът на кошмарите“ е точно такъв цирк? — попитах аз.
Той отново огледа листовката и поклати глава.
— Не ми се вярва. По-скоро е някакъв просташки рекламен трик. Но въпреки това — добави господин Далтън, — надявам се, че на никой от вас не би му и минало през ума да отиде на представленията.
— О, не, господине! — отвърнахме в хор.
— Тези менажерии са били нещо ужасно — продължи той. — Представяли са се за обикновени циркове, но всъщност са били свърталища на злото. И който доброволно си плаща да ги посети, не е по-добър от алчните злодеи, които ги притежават.
— Само някой извратеняк може да реши да иде на такова представление, господине — съгласи се Стиви. След това ме погледна, намигна ми и беззвучно изрече: „Но ние ще отидем!“.
Глава трета
Стиви убеди господин Далтън да му върне листовката. Обясни, че иска да я закачи в стаята си. В първия момент господин Далтън като че ли понечи да я прибере, но след това размисли и му я даде, като преди това откъсна написания най-отдолу адрес.
След часовете четиримата — аз, Стиви, Алан Морис и Томи Джоунс — се събрахме и заразглеждахме лъскавата рекламка.
— Едва ли е истинско — рекох.
— Защо? — попита Алан.
— Защото подобни менажерии вече са забранени — отвърнах. — Човекът вълк и момчето змия са били забранени преди години, нали така каза господин Далтън?
— Истинско е! — настоя Алан.
— А откъде я взе? — полюбопитства Томи.
— Откраднах я — отговори тихо Алан. — От брат ми.
По-големият брат на Алан Тони Морис беше най-големият грубиян в училище и го изключиха. Той беше огромен, зъл и грозен.
— Откраднал си я от Тони? — ахнах аз. — Да не би да ти е омръзнал животът?
— Той няма да разбере — обясни Алан. — Беше в джоба на панталоните му, които мама изпра. Аз пъхнах на нейно място едно празно листче. Тони ще реши, че мастилото се е размило при прането.