— Ще го инжектирам с уста — отвърна той. — Лекарят би го направил със спринцовка, но аз така и не се научих.
— Нали не е опасно? — усъмних се. — Да не го инфектирате или заразите с някакви микроби?
Господин Крепсли се усмихна.
— Може да извикаш лекаря, ако искаш. Имай малко повече вяра в мен, правил съм го още преди дядо ти да е бил роден.
Изля серума в устата си и сякаш се изжабури с него. След това се наведе и долепи устни към убождането на шията на Стиви. За миг бузите му се издуха и после спаднаха — беше вкарал серума в тялото на Стиви.
Вампирът се изправи, избърса устни и изплю остатъка от течността на пода.
— Винаги ме е страх, че може да погълна тази гадост, без да искам — измърмори той. — Някоя нощ трябва да се запиша на курс за оказване на първа помощ и да се науча как се бият инжекции.
Преди да успея да отговоря, Стиви се размърда. Вратът му потръпна, след това главата и раменете. Ръцете и краката му се разтресоха. Лицето се сбръчка и той простена.
— Какво става? — извиках изплашено аз.
— Спокойно, всичко е наред — отвърна господин Крепсли и прибра шишенцето. — Беше на прага на смъртта. Връщането към живота не е никак приятно. Ще е болезнено, но ще живее.
— А ще има ли странични ефекти? — попитах. — Нали няма да е парализиран от кръста надолу или нещо подобно?
— Нищо няма да му има — отговори той. — В началото ще е схванат и лесно ще настива, но иначе ще си е същият както преди.
Изведнъж Стиви отвори очи и впери поглед в мен и господин Крепсли. На лицето му се изписа учудване, опита се да каже нещо, но устните не му се подчиняваха, а след това очите му отново угаснаха.
— Стиви? — прошепнах аз и го разтърсих. — Стиви?
— Това е нормално — обади се вампирът. — През нощта ще идва още няколко пъти в съзнание, макар и за кратко. На сутринта ще е добре, а следобед ще е на крака. Хайде, време е да си вървим.
— Искам да остана тук, за да съм сигурен, че ще се оправи — отвърнах.
— Или по-скоро да си сигурен, че не съм те излъгал — разсмя се той. — Утре може да дойдем пак, за да се увериш, че е добре. А сега наистина трябва да тръгваме. Ако останем…
Изведнъж вратата се отвори и се появи една сестра.
— Какво става тук? — извика тя смаяно. — Какво правите…
Господин Крепсли реагира светкавично, дръпна завивките от леглото на Стиви и ги метна върху нея. Сестрата се опита да се освободи от тях, но ръцете й се заплетоха, тя изгуби равновесие и падна.
— Хайде! — изсъска вампирът и се втурна към прозореца. — Да се махаме оттук!
Погледнах протегнатата му ръка, след това Стиви и сестрата, а накрая и отворената врата.
Господин Крепсли отпусна ръка.
— Разбирам — рече той мрачно. — Мислиш да се откажеш от споразумението ни.
Поколебах се, понечих да му отговоря, но в следващия миг — без дори да съзнавам какво върша — се извърнах и излетях през вратата.
Мислех, че ще ме спре, но той не помръдна, а само извика след мен:
— Бягай, Дарън Шан, бягай! Каквото и да правиш, няма да успееш да избягаш. Вече си създание на нощта. Вече си един от нас! Ще се върнеш. Ще лазиш на колене и ще ме молиш за помощ. Бягай, глупако, бягай!
Той избухна в смях.
Злокобният му смях ме преследваше в коридора и по стълбището, чувах го да отеква край мен дори когато изскочих през вратата навън. Не спирах да се озъртам през рамо, очаквах всеки миг вампирът да ми се нахвърли отнякъде, но по пътя до дома нямаше и следа от него.
От господин Крепсли беше останал единствено смехът, който звънтеше в ушите ми като проклятие на кудкудякаща вещица.
Глава двайсет и седма
Когато в понеделник сутринта мама остави телефонната слушалка и обяви, че Стиви е дошъл в съзнание, аз се престорих на безкрайно изненадан. Тя беше много щастлива и дори изигра един танц с мен и Ани в кухнята.
— Ей така, от само себе си? — попита татко.
— Да — отвърна мама. — Лекарите нямат обяснение, но никой не се оплаква.
— Невероятно — измърмори той.
— А може би е чудо! — обади се Ани и аз извърнах глава, за да скрия усмивката си. Какво ти чудо!
Мама излезе да види госпожа Леонард, а аз отидох на училище. На тръгване малко се страхувах дали слънцето няма да ме ослепи, но разбира се, нищо ми нямаше. Господин Крепсли ми беше казал, че ще мога да обикалям навън и през деня.
От време на време се питах дали не съм сънувал всичко. Струваше ми се невероятно. Дълбоко в себе си знаех, че е истина, но се опитвах да повярвам, че не е, и понякога успявах.
Най-много ме тревожеше мисълта, че ще трябва да понасям тялото си непроменено толкова дълго. Как щях да обясня на мама и на татко, и на всички останали? Колко глупаво щях да изглеждам след няколко години, особено в училище, когато съучениците ми щяха да са много по-едри от мен.