Във вторник отскочих да видя Стиви. Той гледаше телевизия, седнал в леглото, и ядеше шоколад. Зарадва ми се и набързо ми разказа за престоя си в болницата — с какви деликатеси го хранели, какви игри му носели сестрите, какви подаръци бил получил.
— Нямам нищо против по-често да ме хапят отровни паяци — пошегува се Стиви.
— Ако бях на твое място, не бих рискувал — отвърнах аз. — Следващия път може и да не прескочиш трапа.
Той ме погледна замислено и рече:
— Лекарите са смаяни. Нямат представа нито от какво съм бил болен, нито пък как съм оздравял.
— Не си им казал за Мадам Окта, нали? — попитах.
— Не съм — кимна Стиви. — Нямаше смисъл. А и не исках да те накисвам.
— Благодаря ти.
— Какво стана с нея? — поинтересува се той. — Какво й направи, след като тя ме ухапа?
— Убих я — излъгах. — Побеснях и я стъпках.
— Наистина ли?
— Да.
Стиви поклати глава, не ме изпускаше от очи.
— Когато се събудих, ми се стори, че виждам теб. Знам, че няма как да си бил ти, тъй като беше посред нощ. Но много ясно си го спомням. И не беше сам, до теб стоеше един мъж, висок и грозен, облечен в червено, с рижа коса и дълъг белег на лицето.
Замълчах си. Не можех да отговоря. Забих поглед в земята и стиснах юмруци.
— И не е само това — продължи той. — Сестрата, която е дошла тогава, се кълне, че в стаята е имало още двама души, един мъж и едно момче. Лекарите смятат, че й се е привидяло и не й обръщат внимание. Странно, нали?
— Адски странно — съгласих се, не смеех да го погледна в очите.
През следващите няколко дни започнах да забелязвам редица промени в себе си. Вечер ми беше все по-трудно да заспивам, будех се нощем. Слухът ми се изостри и можех да подслушвам чуждите разговори от голямо разстояние. В училище чувах гласовете в съседната стая, все едно стената изобщо не съществуваше.
Заякнах. Дори не се изпотявах, когато тичах на игрището в голямото междучасие. Никой не можеше да ме надбяга. Опознах възможностите на тялото си и се научих да го контролирам по-добре. Можех да правя с топката каквото си поисках, майсторски надлъгвах противниковите играчи. В четвъртък вкарах шестнайсет гола за половин час!
Станах и по-издръжлив. Можех да правя стотици лицеви опори и коремни преси. Не се виждаха новопоявили се мускули, но усещах как в тялото ми тече нова сила, която допреди няколко дни я нямаше. Все още не знаех на какво точно е способна тя, но нещо ми подсказваше, че няма предели пред възможностите й.
Опитвах се да прикрия новопоявилите се дарби, но не ми беше лесно. Бързината и умелото разиграване на топката обяснявах с усилени тренировки, но за останалото ми беше трудно да намеря оправдание.
Както например случилото се в четвъртък, когато удари звънецът за края на голямото междучасие. Вратарят, на когото бях отбелязал шестнайсет гола, тъкмо беше вкарал топката в игра. Тя летеше към мен и аз протегнах ръка, за да я хвана. Сграбчих я, но някак си ноктите ми се забиха в нея и я спуках!
Или пък онова, което стана после у дома по време на вечерята. Седяхме на масата, но бях разсеян, тъй като чувах как съседите ни се карат и се заслушах в спора им. За вечеря имаше пържени картофи и наденички. Изведнъж усетих, че храната е станала по-твърда. Погледнах надолу и видях, че съм отхапал вилицата и я дъвча! За щастие никой друг не забеляза и успях да изхвърля парчетата в кофата за боклук, докато миех чиниите.
Същата вечер се обади Стиви. Бяха го изписали от болницата. Лекарите му бяха казали да си почива и да тръгне на училище от другия понеделник, но той заяви, че е полудял от скука и е убедил майка си да го пусне още на следващия ден.
— Искаш да кажеш, че доброволно се натискаш да ходиш на училище? — възкликнах смаяно аз.
— Звучи шантаво, нали? — разсмя се Стиви. — Обикновено само си търся повод да си остана вкъщи, а сега, когато си имам съвсем основателна причина, бързам да тръгна на училище! Нямаш си и представа колко е тъпо да седиш затворен по цял ден. Първите два дена ми беше забавно, но да изкарам цяла седмица така… Пфу-уу!
Колебаех се дали да му призная цялата истина, не бях сигурен как ще я приеме. Той самият искаше да стане вампир и едва ли щеше да се зарадва, ако разбере, че господин Крепсли е избрал мен, а не него.
И дума не можеше да става да споделя с Ани. След като Стиви се оправи, тя дори не споменаваше за Мадам Окта, но често я улавях да ме наблюдава изпитателно. Не знам какво точно си мислеше, но вероятно беше нещо от рода на: „Стиви оздравя, но не благодарение на теб. Ти имаше възможност да го спасиш, но не го направи. Излъга и изложи на риск живота му само за да не загазиш. По същия начин ли щеше да постъпиш, ако ставаше въпрос за мен?“.