В петък Стиви беше в центъра на вниманието. Целият клас се събра около него и го умоляваше да разкаже всичко. Разпитваха го какво му е било, как е оздравял, как се е чувствал в болницата, дали са го оперирали, останали ли са му белези и така нататък.
— Не знам какво точно стана — обясни той. — Бяхме у Дарън. Седях до прозореца. Чух някакъв шум, но преди да успея да се обърна да погледна, нещо ме ухапа и аз припаднах.
Бяхме измислили тази версия, когато бях отишъл да го видя в болницата.
Целия ден се чувствах много странно. Бях разсеян в часовете, някак си не се чувствах на място. Всичко ми се струваше безсмислено. „Какво правя тук? — мислех си. — Вече не съм обикновено хлапе. Би трябвало да си изкарвам прехраната като чирак на вампира. За какво са ми сега английският, историята и географията? Не ми е тук мястото.“
Томи и Алан разказаха на Стиви за футболните ми успехи.
— Станал е бърз като вятъра — рече Алан.
— И рита като Пеле — добави Томи.
— Наистина ли? — Стиви ме изгледа странно. — И на какво се дължи тази промяна, Дарън?
— Няма никаква промяна — излъгах. — Просто тези дни имам късмет.
— Чуйте го колко е скромен! — разсмя се Томи. — Господин Далтън каза, че ще го вземе за център-нападател във футболния отбор на гимназията. Да сте чували някой на нашата възраст да е бил включен в отбора на гимназията? Няма такъв!
— Да — измърмори Стиви, — така е.
— Това са само приказки — опитах се да замажа положението аз.
— Може би — въздъхна той. — Кой знае?
По време на междучасието нарочно играх лошо. Личеше си, че Стиви подозира нещо. Едва ли се досещаше за истината, но със сигурност долавяше разликата в мен. Тичах бавно и изпусках положения, при които щях да вкарам гол и без свръхестествените си сили.
Номерът мина. В края на играта Стиви вече не ме следеше така бдително и започна отново да се шегува с мен. Но след това всичко се провали! Ето как стана.
С Алан едновременно тичахме към топката. Той изобщо не биваше да се напъва, тъй като аз бях по-близо. Но Алан е по-малък и понякога върши глупости. Поколебах се дали да не се откажа, но ми беше писнало да се преструвам. Междучасието беше към края си и исках да вкарам поне един гол. Така че реших да го надцакам. Топката беше моя и той нямаше какво да ми се пречка в краката.
В мига, в който стигнахме до нея, се сблъскахме. Алан изкрещя и политна. Аз се разсмях, спрях топката с крак и се извърнах към вратата.
Но изведнъж застинах: зърнах кръв.
Алан беше паднал лошо и си беше ожулил коляното. Раната беше дълбока и от нея течеше кръв. Той плачеше и се опитваше да я покрие със салфетка или някакво парцалче.
Някой изрита топката изпод крака ми и изчезна с нея. Изобщо не му обърнах внимание. Погледът ми беше прикован в Алан. Или по-точно в коляното му. И най-точно: в кръвта.
Направих крачка към него. После още една. Надвесих се над него. Той вдигна глава и сигурно изражението ми му се е сторило странно, тъй като спря да плаче и притеснено се взря в мен.
Паднах на колене — в онзи момент изобщо не осъзнавах какво върша, — долепих устни към раната и засмуках кръвта!
Всичко продължи не повече от няколко секунди. Стоях със затворени очи и се наслаждавах на прекрасния вкус в устата си. Не знам колко съм щял да изпия и дали съм щял да навредя на Алан. За щастие нямах възможност да разбера.
Усетих приближаването на хора и отворих очи. Играта беше спряла, всички ме гледаха ужасено. Отдръпнах устни от коляното на Алан, чудех се как да обясня на приятелите си.
В този миг ми дойде вдъхновение, скочих и разперих ръце.
— Аз съм повелителят на вампирите! — изкрещях аз. — Аз съм царят на неумиращите! Ще ви изпия кръвчицата!
Взряха се в мен смаяно и след миг избухнаха в смях. Мислеха си, че се шегувам! Че само се преструвам на вампир.
— Ти си луд, Шан! — обади се някой.
— Това е ужасно! — извика едно момиче и с отвращение изгледа как от брадичката ми капе кръв. — Трябва да те затворят в лудница!
Звънецът удари, трябваше да се върнем в клас. Бях доволен от себе си. Смятах, че съм заблудил всички. Но тогава забелязах, че един от съучениците ми е изостанал и ме наблюдава. Радостта ми помръкна. Мрачното лице на Стиви ясно показваше, че той много добре знае какво точно се беше разиграло пред очите му, и нито за миг не се беше оставил на заблудата.