— Да — рекох тихо. — Готова е.
И аз също бях готов. Бях готов да стана вампир!
— Оставям те да се къпеш — добавих и излязох.
Подпрях се на стената в коридора, в продължение на няколко минути останах там, дишах дълбоко и се опитвах да се успокоя.
Не можех да се контролирам. Нямаше как да победя жаждата си за човешка кръв. Вече дори не беше нужно да я зърна. Само мисълта за нея беше напълно достатъчна да пробуди чудовището в мен.
Замаяно се прибрах в стаята си и се стоварих в леглото. Поплаках си малко, знаех, че с живота ми като човек е свършено. Вече не можех да бъда старият нормален Дарън Шан. Вампирът в мен нямаше как да бъде удържан. Рано или късно той щеше да ме накара да извърша нещо ужасно, накрая щях да убия мама или татко, или пък Ани.
Не можех да го допусна. Нямаше да го направя. Животът на приятелите и близките ми беше по-важен от моя. Заради тях трябваше да замина, да се скрия някъде, където не бих могъл да им навредя.
Изчаках да се стъмни и излязох. Този път не дебнах родителите ми да заспят. Не смеех да го направя, тъй като знаех, че преди да си легнат, някой от тях щеше да влезе в стаята ми. Представях си как мама се навежда да ме целуне за лека нощ и аз впивам зъби в шията й.
Не оставих бележка, не взех нищо. Не можех да мисля за тези неща. Колкото по-бързо си тръгнех, толкова по-добре. Всяко забавяне можеше да се окаже пагубно.
Вървях бързо, за нула време стигнах до киносалона. Вече не ми изглеждаше страшен. Бях свикнал. Освен това вампирите няма защо да се страхуват от тъмните изоставени сгради.
Господин Крепсли ме посрещна на вратата.
— Чух те да приближаваш — рече той. — Честно казано, не очаквах да издържиш толкова много в света на хората.
— Опитах кръвта на един от най-добрите си приятели — отвърнах. — И едва не ухапах сестра си.
— Леко си се отървал — отбеляза господин Крепсли. — Повечето вампири убиват някой близък, преди да осъзнаят, че са обречени.
— Значи няма връщане назад? — попитах тъжно. — Не съществува ли някоя вълшебна отвара, която отново да ме направи човек или да не ми позволява да нападам другите хора?
— Единственото, което сега може да те спре, е една хубава полусурова пържола.
— Добре тогава — въздъхнах. — Не ми харесва, но явно нямам друг избор. Ваш съм. Няма да бягам повече. Правете с мен, каквото пожелаете.
Той кимна замислено.
— Едва ли ще ми повярваш, но знам на какво си подложен в момента и ти съчувствам. — Поклати глава. — Това обаче няма значение. Чака ни работа и не бива да губим време. Ела, Дарън Шан — хвана ме за ръката. — Трябва да свършим доста неща, преди да заемеш полагаемото се място на мой чирак.
— Какви неща? — попитах объркано аз.
— Най-важното от тях е — усмихна се лукаво господин Крепсли — да те убием!
Глава двайсет и девета
Последният си уикенд у дома посветих на мълчаливо сбогуване. Обиколих любимите си места — библиотеката, басейна, киното, парка, стадиона. На някои от тях бях с мама и татко, на други с Алан Морис или Томи Джоунс. Искаше ми се да прекарам повече време и със Стиви, но нямах сили да го погледна в очите.
От време на време ме връхлиташе усещането, че ме следят и целият настръхвах. Но обърнех ли се, не виждах никого. Накрая го отдадох на притеснението и престанах да му обръщам внимание.
Всяка минута в компанията на близките и приятелите ми имаше огромно значение. Вглеждах се в лицата им, вслушвах се в гласовете им, за да не ги забравя. Знаех, че няма да ги видя никога повече и това разкъсваше сърцето ми, но така трябваше да бъде. Нямаше връщане назад.
Каквото и да правеха тези два дни, не можех да им се сърдя. Целувките на мама не ме смущаваха, нямах нищо против задачите на татко, глупавите шеги на Ани не ме дразнеха.
Най-много време отделих на Ани. Тя щеше да ми липсва ужасно. Носих я на конче, въртях я във въздуха, взех я с мен, когато с Томи отидохме на стадиона. Дори си играх с куклите й!
На моменти едва се сдържах да не се разплача. Поглеждах мама, татко или Ани и си давах сметка колко ги обичам, колко пуст щеше да е животът ми без тях. Извръщах глава настрани и си поемах дълбоко дъх, за да спра сълзите. Но на няколко пъти не успях и тогава хуквах да се скрия да си поплача тайно.
Те сигурно се досещаха, че нещо не е наред. В събота вечерта мама дойде в стаята ми, зави ме, разказа ми приказки, поговорихме си. От години не го бяхме правили. И когато тя си отиде, горчиво съжалих, че не сме прекарвали повече време заедно.