Сутринта татко ме попита дали искам да си поговорим. Каза, че пораствам и възмъжавам и ми предстоят множество промени, че той ще прояви разбиране към странните ми настроения и желанието ми да бъда оставен на мира, но винаги ще е насреща, ако ми потрябва.
„Ти винаги ще си насреща, но мен няма да ме има!“ — едва не изкрещях аз, но си замълчах, само кимнах и му благодарих.
Стараех се да бъда примерен и послушен. Исках в последните си дни да оставя отлично впечатление, така че да ме помнят като добър син, брат и приятел. Не желаех да си мислят с лошо за мен, след като си тръгна.
В неделя татко предложи да ни заведе на ресторант, но аз настоях да останем вкъщи. Това щеше да бъде последната ми вечер с тях и исках да бъде нещо специално, така че след години да мога да си ни спомням заедно, у дома, като едно щастливо семейство.
Мама сготви любимото ми ястие: печено пиле с картофи и печена царевица. С Ани изцедихме пресен портокалов сок. Мама и татко си отвориха бутилка вино. За десерт имаше ягодов чийзкейк. Настроението беше страхотно. Пяхме песни, татко разказваше вицове. Мама изсвири някаква мелодия с две лъжици. Ани рецитира стихотворения. Играхме на асоциации.
Мечтаех си този ден никога да не свършва. Но разбира се, всяко нещо си има край и както винаги, слънцето залезе и мракът скри небето.
Татко си погледна часовника и обяви:
— Време е за лягане! Утре сутринта сте на училище.
Но аз не бях на училище. Никога повече нямаше да ходя на училище. Вместо да ме ободри, тази мисъл още повече ме натъжи. Това означаваше край на господин Далтън, край на приятелите, край на футбола и на училищните екскурзии.
Опитах се да забавя лягането си. Съблякох се бавно, мотах се, докато си сложа пижамата, дълго си мих ръцете, лицето и зъбите. Но когато вече нямаше накъде да отлагам, слязох във всекидневната при мама и татко. Те изненадано вдигнаха глави.
— Какво ти е, Дарън? — попита мама.
— Добре съм.
— Нали не ти е лошо?
— Добре съм — повторих аз. — Просто дойдох да ви пожелая лека нощ.
Прегърнах татко и го целунах по бузата. След това и мама.
— Лека нощ!
— Къде да го запишем? — засмя се татко и потърка бузата си. — Откога не ни е целувал за лека нощ, Анджи?
— От векове — усмихна се тя и ме погали по главата.
— Обичам ви — рекох аз. — Знам, че не съм го казвал достатъчно често, но е истина. Обичам ви и двамата, и винаги ще ви обичам.
— И ние те обичаме — отвърна мама. — Нали, Дърмот?
— Разбира се — кимна той.
— Ами кажи го тогава — настоя тя.
Татко въздъхна.
— Обичам те, Дарън — рече той и направи физиономия, за да ме разсмее. След това ме прегърна и сериозно добави: — Наистина те обичам.
Излязох от стаята, но в коридора се спрях, не исках да ги оставя, слушах ги как си говорят.
— Какво ли му е дошло на ума? — попита мама.
— Деца — изсумтя татко. — Кой може да каже какво им се върти в главите?
— Има нещо — настоя тя. — Доста странно се държи напоследък.
— Може да си е намерил гадже — предположи той.
— Може — отвърна мама, но не звучеше убедена.
Време беше да се размърдам. Страхувах се, че ако се помотая още малко, ще се втурна обратно във всекидневната и ще им разкажа всичко. А тогава те нямаше да ми позволят да осъществя плана на господин Крепсли. Щяха да заявят, че вампири не съществуват, и да се опитат да ме задържат при себе си въпреки опасността.
Замислих се как едва не ухапах Ани, знаех, че не бива да допусна да ме спрат.
Качих се бавно в стаята си. Нощта беше топла и прозорецът беше отворен. Това беше важно.
Господин Крепсли ме чакаше в гардероба. Когато чу, че затворих вратата, изскочи навън.
— Доста задушно е там вътре — оплака се той. — Горката Мадам Окта, как да не я съжали човек, задето си я принудил да прекарва толкова време в…
— Млъкнете! — извиках ядосано.
— Не е нужно да бъдеш груб — изсумтя вампирът. — Просто отбелязах един факт.
— Ами, недейте — отвърнах аз. — На вас може и да не ви харесва, но аз си го обичам. Откакто се помня, това е моят дом, моята стая, моят гардероб. И никога повече няма да ги видя. Тази вечер ми е последна тук. Няма защо да ги обиждате, нали?
— Извинявай — рече той.
Огледах за последно стаята и нещастно въздъхнах. Измъкнах изпод леглото една раница и я подадох на господин Крепсли.
— Какво е това? — попита подозрително той.
— Личните ми вещи. Дневникът ми. Снимка на цялото семейство. Разни дреболии. Няма да забележат, че липсват. Ще ми ги пазите ли?
— Добре — кимна вампирът.