— Но обещайте, че няма да надничате вътре!
— Вампирите нямат тайни един от друг — рече той, но като видя изражението ми, цъкна раздразнено с език и сви рамене. — Няма да я отварям.
— Добре — поех си дълбоко дъх. — Донесохте ли отровата?
Той кимна и ми подаде шишенце от тъмно стъкло. Надникнах вътре. Течността беше черна и гъста и миришеше гадно.
Господин Крепсли мина откъм гърба ми и сложи ръцете си на врата ми.
— Сигурен ли сте, че всичко ще мине както трябва? — попитах притеснено.
— Довери ми се.
— Винаги съм си мислел, че ако си счупиш врата, изобщо не можеш да се движиш.
— Не е така — отвърна той. — Костите не са от значение. Парализата настъпва едва когато се прекъсне гръбначният мозък. Но аз ще внимавам да не го засегна.
— Лекарите няма ли да забележат?
— Те дори няма да проверят — отговори вампирът. — Отровата дотолкова ще забави ритъма на сърцето ти, че ще бъдат сигурни, че си мъртъв. Ще видят, че вратът ти е счупен, и ще решат, че всичко е ясно. Ако беше по-голям, сигурно щяха да направят аутопсия, но лекарите не обичат да отварят деца. — След това ме погледна строго: — Питам за последно: нали знаеш какво те очаква и какво трябва да правиш?
— Да — кимнах.
— Не трябва да допускаме грешки — предупреди той. — Дори една дреболия да се обърка и с плановете ни е свършено.
— Не съм глупав! Знам какво трябва да правя! — извиках раздразнено.
— Направи го тогава.
И аз го направих.
Вдигнах шишенцето и ядосано излях течността в устата си. Беше гадна на вкус, намръщих се и потреперих, тялото ми веднага започна да изтръпва. Не усещах болка, но сякаш ледена вълна се разнесе по вените и костите ми. Зъбите ми затракаха.
Отровата подейства за по-малко от десет минути. Накрая не можех да помръдна, дробовете ми не дишаха (е, всъщност дишаха, но съвсем, съвсем бавно) и сърцето ми спря (не напълно, но ударите му изобщо не се долавяха).
— Сега ще ти счупя врата — рече господин Крепсли и завъртя главата ми на една страна. Чу се тихо щракване, но не усетих нищо, сетивата ми бяха притъпени. — Готово. Това е достатъчно. Идва ред на падането през прозореца.
Взе ме на ръце и се приближи до прозореца, там се спря да огледа навън и вдиша дълбоко.
— Трябва да те пусна от тук, за да изглежда съвсем истинско — каза той. — Доста е високо и може да си счупиш още нещо. Когато действието на отварата премине, сигурно ще те боли, но след това аз ще наместя всички счупвания. Приготви се!
Залюля ме леко и ме хвърли навън.
Полетях във въздуха като камък, мярнах размазаните очертания на стената и се стоварих по гръб на земята. Очите ми бяха отворени и се взираха във водосточната тръба.
Докато ме намерят, не ми оставаше нищо друго, освен да си лежа и да се ослушвам. След известно време мина един съсед и се приближи да провери. Не видях лицето му, но го чух как ахна, когато се надвеси над безжизненото ми тяло.
Веднага изтича от предната страна на къщата и заблъска по вратата. Викаше мама и татко. След това се разнесоха и техните гласове. Вероятно подозираха, че им е скроил номер или нещо е сгрешил. Баща ми ядосано мърмореше под нос.
Когато излязоха иззад ъгъла и ме видяха, стъпките им изведнъж секнаха. За един дълъг ужасен момент се възцари пълна тишина. След това мама и татко се втурнаха към мен.
— Дарън! — изкрещя мама и ме притисна към гърдите си.
— Пусни го, Анджи! — извика татко, дръпна ме и ме остави обратно на земята.
— Какво му е, Дърмот? — простена тя.
— Не знам. Сигурно е паднал. — Той се изправи и вдигна поглед към отворения прозорец на стаята ми. Видях как ръцете му се свиват в юмруци.
— Не помръдва! — прошепна мама, след това ме сграбчи и силно ме разтърси. — Не помръдва! — изкрещя тя. — Не помръдва! Не…
Татко отново я хвана за ръцете. Повика съседа и я побутна към него.
— Прибери я вътре — рече той нежно. — И се обади за линейка. Аз ще остана тук при Дарън.
— Той… мъртъв ли е? — попита съседът. Мама изстена и закри лице.
Татко поклати глава и нежно погали мама по рамото.
— Не е мъртъв. Просто е в кома, като приятеля си.
Тя свали ръце и с внезапно пламнала надежда възкликна:
— Като Стиви ли?
— Да — усмихна се той. — И ще се оправи, също като него. А сега иди се обади в болницата.
Мама кимна и хукна към къщи, последвана от съседа. Татко й се усмихваше, докато тя не се скри вътре, след това се надвеси над мен, вдигна клепачите да погледне зениците, хвана ме за китката, за да провери пулса. След като не откри никакви признаци за живот, той ме положи обратно на земята, приглади перчема на челото ми и направи нещо, което никога не бих очаквал от него.