След това си тръгна. Чух стъпките да се отдалечават, вървеше също толкова тихо, колкото и на влизане, вратата се отвори и затвори и това беше всичко. Посетителят, който и да беше, изчезна и ме остави озадачен и изплашен.
Рано сутринта при мен дойде да поседи татко. Говори дълго, разказа ми какви са били плановете му за мен, в какъв колеж възнамерявал да ме изпрати, каква работа си мечтаел да започна. Плака много.
После дойде и мама и седна до него. Двамата отново си поплакаха, макар да се опитваха да се успокояват взаимно. Все пак им оставала Ани, можело и да си родят или да си осиновят още едно дете. Поне смъртта ми била бърза и не съм страдал. Спомените за мен завинаги щели да останат с тях и така нататък.
Изобщо не ми харесваше, че аз съм причината за толкова много страдания. Бих дал всичко на света да им го спестя.
По-нататък събитията се поускориха малко. Донесоха ковчег и ме сложиха в него. Дойде и един свещеник и поговори с близките и с приятелите. Постоянно прииждаха и си отиваха хора.
Чух Ани да плаче, умоляваше ме да спра да се преструвам и да се събудя. Щеше да е много по-лесно, ако я бяха отвели някъде, но сигурно не искаха да порасне с мисълта, че е била лишена от възможност да се сбогува с брат си.
Накрая сложиха капака на ковчега и го заковаха. Вдигнаха ме от масата и ме пренесоха в катафалката. Закараха ме в черквата, но там не чух почти нищо. След опелото ме занесоха до гробището и там до мен достигаше всяка дума на свещеника и хълцането и плача на опечалените.
И след това ме погребаха.
Глава трийсет и първа
Докато ме спускаха в тъмната влажна дупка, звуците отгоре постепенно заглъхнаха. При удара в дъното ковчегът леко се разтресе, а после по капака забарабани хвърляната с шепи пръст.
После за дълго настъпи тишина, докато не дойдоха гробарите да ме заровят.
Първите няколко лопати пръст поразклатиха ковчега и отекнаха вътре все едно бяха камъни. Купчината пръст над мен бързо се увеличаваше и заглушаваше шума от горния свят.
Накрая едва-едва се чу тупането, когато гробарите заравниха гроба.
Последва пълна тишина.
Лежах в мрака и се вслушвах в едва чутото шумолене от слягането на пръстта, представях си как към мен запълзяват червеи. Мислех, че ще е доста страшно, но всъщност не беше. Чувствах се на сигурно място, защитен от света.
В главата ми се въртяха картини от случилото се през последните седмици, рекламната листовка на „Циркът на кошмарите“, тайнствената сила, която ме беше накарала да протегна ръка със затворени очи, за да грабна билета, първите ми впечатления от мрачния салон, студения балкон, от който гледах как Стиви разговаря с господин Крепсли.
Имаше толкова много важни моменти, в които историята можеше да тръгне по съвсем друг път. Ако не бях хванал билета, сега нямаше да лежа в гроба. Или пък ако не бях отишъл на представлението. Ако не бях останал да видя какво е намислил Стиви. Ако не бях откраднал Мадам Окта. Ако бях отхвърлил предложението на господин Крепсли…
Тези „ако“ изграждаха един изцяло нов свят, който обаче нямаше никакво значение. Стореното беше сторено. Ако можех да се върна назад…
Но не можех. Миналото беше зад гърба ми. Най-добре беше да престана да се озъртам през рамо. Време беше да го забравя и да се изправя пред настоящето и бъдещето.
След няколко часа установих, че крайниците ми се събуждат. Първо се раздвижиха пръстите, свиха се конвулсивно и ръцете паднаха от гърдите ми, където ги беше положил погребалният агент. Бавно стиснах юмруци няколко пъти, за да прогоня боцкането от изтръпналите си длани.
След това се размърдаха клепачите. Не че имаше голяма разлика дали очите ми са отворени или не — там долу си беше непрогледна тъмнина.
Със завръщането на сетивата усетих болка. При падането от прозореца си бях натъртил гърба. Дробовете и сърцето, които отдавна не бяха работили нормално, сега ме боляха. Краката ми бяха изтръпнали, вратът ми беше схванат. Единствената част от тялото, която не ме болеше, беше големият пръст на десния ми крак!
Щом започнах да дишам, изведнъж се притесних дали ще ми стигне въздухът в ковчега. Господин Крепсли ми беше казал, че в състоянието си на кома ще мога да оцелея под земята цяла седмица. Нямаше да имам нужда да дишам, да ходя до тоалетната, да ям. Но когато дробовете ми отново заработиха, си дадох сметка колко малко кислород имаше тук, под земята, и колко бързо щях да го изхабя.