Не се поддадох на паниката. Тя само щеше да учести дишането ми и така щях да използвам повече въздух. Запазих спокойствие, едва-едва си поемах дъх. Лежах неподвижно и се стремях да не мърдам, тъй като знаех, че всяко движение допълнително натоварва дробовете.
Нямаше начин да разбера колко време е минало. Опитах се да броя наум, но бързо се обърках и трябваше да започна отначало.
Пеех си песнички наум, измислях си истории. Мечтаех си да ме бяха погребали с телевизор или с радио, макар че един истински мъртвец едва ли би имал полза от тях.
Накрая, когато вече ми се струваше, че са минали векове, чух шум.
Този горе копаеше толкова бързо, все едно направо изсмукваше пръстта. Стигна до ковчега за рекордно кратко време — по-малко от четвърт час. Но ако ме питаха мен, той изобщо не беше подранил.
Почука три пъти по капака и започна да го разковава. Тази задача му отне още няколко минути, след това го отвори и пред мен се разкри най-красивото нощно небе, което бях виждал.
Поех си дълбоко дъх, надигнах се и се разкашлях. Беше тъмно, но след толкова време под земята ми се стори светло като ден.
— Как си? — попита господин Крепсли.
— Мъртъв от умора — ухилих се немощно аз.
Той също се усмихна на шегата и нареди:
— Стани да те прегледам.
Изправих се бавно, коленете ми трепереха, все едно цялото ми тяло беше набодено с иглички. Вампирът прокара пръсти по гърба ми и отпред по гърдите.
— Извадил си късмет — обяви той. — Нямаш нищо счупено. Само малко си се понатъртил, но след няколко дни ще ти мине.
Измъкна се от гроба и се наведе да ми подаде ръка. Все още бях доста скован и схванат.
— Чувствам се като боксова круша след тежка тренировка — оплаках се.
— Ще се оправиш — успокои ме господин Крепсли. — Не се безпокой, в добра форма си. Извадихме късмет, че те погребаха днес. Ако бяха изчакали още един ден, щеше да се чувстваш много по-зле.
Скочи обратно в гроба и затвори капака на ковчега. После излезе, взе лопатата и започна да го засипва с пръстта.
— Да ви помогна ли? — предложих.
— Не, само ще ме забавиш. Иди се поразходи да се раздвижиш. Ще те викна, щом свърша.
— Донесохте ли раницата ми?
Той кимна към съседната надгробна плоча, на която беше закачил раницата.
Взех я и се зачудих дали я е претърсил. По нищо не личеше да е била отваряна, но нищо не можех да кажа със сигурност. Налагаше се да му се доверя. Така или иначе, нямаше кой знае какво значение, господин Крепсли и без това знаеше всичко, което бях описал в дневника си.
Пообиколих из гробищата, разтърсвайки ръце и крака. Наслаждавах се на усещането за движение. Дори и боцкането от изтръпването беше по-приятно от безчувствеността.
Зрението ми беше станало изненадващо остро. Можех да прочета имената и датите по плочите от няколко метра разстояние. Сигурно се дължеше на вампирската кръв във вените ми. Нали вампирите прекарваха целия си живот в мрака? Знаех, че съм само наполовина вампир, но въпреки това…
Изведнъж, както си мислех за новите си способности, иззад един гроб се протегна ръка, запуши ми устата и ме дръпна на земята, незабелязано от господин Крепсли!
Разтърсих глава и понечих да изкрещя, но навреме се спрях. Нападателят беше въоръжен с чук и дебел заострен кол, насочен право към сърцето ми!
Глава трийсет и втора
— Само да си мръднал — изсъска той — и ще те пронижа, без да ми мигне окото!
Познатият глас ме сепна повече, отколкото страшната закана.
— Стиви?!? — ахнах аз и вдигнах поглед към лицето му. Наистина беше той, опитваше се да изглежда смел, но всъщност беше страшно изплашен. — Стиви, какво си… — подех, но той ме сръга с кола да замълча.
— Нито дума повече! — заповяда той и се сви зад каменната плоча. — Не искам приятелят ти да ни чуе.
— Приятелят ми ли? О, имаш предвид господин Крепсли.
— Лартън Крепсли, Вър Хорстон — процеди Стиви. — Наричай го както си щеш. Той е вампир. Нищо друго не ме интересува.
— Какво правиш тук? — прошепнах аз.
— Преследвам вампири — изръмжа той и отново ме сръга с кола. — И май намерих цели двама!
— Слушай — бях по-скоро ядосан, отколкото разтревожен, тъй като ако беше твърдо решен да ме убие, щеше да го стори веднага, а нямаше да седи да си бъбрим, както става по филмите, — ако наистина възнамеряваш да забиеш този кол в сърцето ми, направи го. Но ако искаш да поговорим, го разкарай оттук. И без това ме боли всичко и не е нужно да правиш нови дупки в тялото ми.
Стиви се взря в мен, след това отдръпна оръжието с няколко сантиметра.