Глава трийсет и трета
Когато се върнах, господин Крепсли заравняваше купчината пръст. Наблюдавах го как работи. Лопатата беше голяма и тежка, но той я размахваше все едно беше детска играчка. Питах се колко ли е силен и дали и аз ще стана като него някой ден.
Зачудих се дали да му кажа за Стиви, но се страхувах, че вампирът ще хукне след него. Стиви беше страдал достатъчно. Освен това не възприемах сериозно заплахата му. След няколко седмици нещо друго щеше да грабне вниманието му и той щеше да забрави за мен и за господин Крепсли.
Поне така се надявах.
Господин Крепсли вдигна глава и се намръщи.
— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш доста изтощен.
— И вие ще изглеждате така, ако прекарате един цял ден в ковчег — отвърнах аз.
Той се разсмя силно.
— Хей, господин Шан, прекарал съм в ковчег повече време от някои мъртъвци! — Отъпка за последно гроба, начупи лопатата на парчета и ги хвърли надалеч. — Мина ли ти схващането?
— Горе-долу — разкърших рамене. — Но предпочитам да не трябва да се правя на мъртъв отново.
— Да — кимна замислено господин Крепсли. — Да се надяваме, че няма да се наложи. Доста е рисковано. Лесно може да се обърка нещо.
Взрях се в него смаяно.
— Но нали ми казахте, че няма никаква опасност!
— Излъгах те. Понякога отровата те праща в твърде близко до смъртта състояние и никога не се събуждаш. А и не можех да бъда сигурен, че няма да ти направят аутопсия. Освен това… Държиш ли да чуеш всичко?
— Не — отвърнах замаяно. Замахнах гневно към него. Той с лекота се отдръпна да избегне удара и се разсмя. — Казахте, че няма никаква опасност! Излъгахте ме!
— Налагаше се — отвърна вампирът. — Нямаше друг начин.
— Ами ако бях умрял?
Господин Крепсли сви рамене.
— Щях да остана без чирак. Не е кой знае каква загуба. Сигурен съм, че лесно щях да си намеря друг.
— Вие… вие… О! — Ядосано ритнах един камък. Идеше ми да го нарека с какви ли не думи, но не исках да ругая сред мъртъвците. Някой друг път щях да му кажа какво мислех за него и за номерата му.
— Готов ли си да тръгваме? — попита той.
— Дайте ми една минута — отвърнах аз. Скочих на една по-висока плоча и се взрях към града. Гледката не беше кой знае каква, но за последно се сбогувах с родното си място и затова не бързах, сега всяка тъмна уличка ми се виждаше като ярко осветен булевард, изоставените съборетини бяха по-прекрасни и от султански дворци, а двуетажните къщи ми се струваха като същински небостъргачи.
— След време ще свикнеш — обади се господин Крепсли. Беше стъпил на плочата до мен с върха на пръстите си, но някак си успяваше да се задържи във въздуха. Лицето му беше тъжно. — Вампирите са винаги на път. Никъде не се задържаме за дълго. Не пускаме корени, а вечно обикаляме по нови места. Такава е съдбата ни.
— И първият път е най-тежко?
— Да — кимна той. — Не че после ти става много по-леко.
— И за колко време се свиква?
— Двайсет-трийсет години. Може и повече.
Двайсет-трийсет години! А от неговите уста прозвуча все едно ставаше дума за месеци.
— Никога ли не можем да имаме приятели? — попитах аз. — Дом, съпруга, деца?
— Не — въздъхна вампирът. — Никога.
— Не е ли самотно?
— Ужасно самотно е — призна той.
Кимнах тъжно. Поне беше искрен с мен. Както вече споменах, предпочитам да знам истината — колкото и да е неприятна, — отколкото да ме лъжат. Така поне можеш да прецениш колко дълбоко си затънал.
— Добре — скочих на земята, — готов съм.
Взех раницата и я изтупах от пръстта от гроба.
— Може да те понося на гръб, ако искаш — предложи господин Крепсли.
— Не, благодаря — отвърнах любезно аз. — Може би после. Предпочитам да се пораздвижа.
— Както решиш — кимна той.
Потърках корема си, червата ми изкъркориха.
— Не съм ял от неделя насам — казах. — Гладен съм.
— И аз. — Господин Крепсли протегна ръка към мен и се усмихна кръвожадно. — Да вървим да си намерим нещо за ядене!
Поех си дълбоко дъх и се опитах да не мисля с какво точно щяхме да заситим глада си. Кимнах притеснено и го хванах за ръката. Обърнахме гръб на гробището и рамо до рамо закрачихме в нощта — той, вампирът, и аз, неговият чирак.